— Дики е бил деветгодишен — отвърна тя. Аз кимнах.
— Сигурно ти е било много трудно?
— Не. Смъртта на Боби не ми се отрази. Не е ли странно това? Чувствам, че трябва да те излъжа, да ти кажа, че ми е било много трудно, да. Но не ми беше, Уки. Той постъпи в болница и умря, а всички ние продължихме да си живеем живота. Никой не плака, поне не видях никой да плаче. Няма смисъл да се плаче, когато нищо не можеш да промениш.
— Повечето хора биха били съкрушени.
— Защо? Нима тъгуваме, когато някой, вървейки, се скрие от погледа ни? Те са не по-малко живи от нас самите. Трябва ли да скърбим само защото не са ни пред очите? Това е безсмислено. Ако сме безсмъртни същества…
— На деветгодишна възраст ти считаше ли се безсмъртно същество? Мислил ли си, че Боби просто се е изгубил от погледа по пътя си, когато е умрял?
— Не помня. Но човек притежава дълбока интуиция за това. Не бих се учудил.
— Аз бих се учудила. Струва ми се, че си открил до голяма степен тази интуиция след като брат ти е отишъл в болница и не се е върнал никога вече.
— Възможно е — казах аз. — Записките ми от онова време се изгубиха.
Тя се обърна към мен с широко отворени сини очи.
— Нима си си водил записки? Когато брат ти…
— Само се пошегувах, скъпа. Не съм си водил записки. Едва съм запомнил, че въобще е умрял. Тя не се усмихна.
— Дики е запомнил, мога да се обзаложа за това.
— Не мисля, че държа да разбера дали е така, В този момент просто искам да се сдобря с него и да си продължа по пътя.
— Отново ли смяташ да го затвориш?
Отново легнах по гръб и се загледах в петънцата пс дървените греди над главата си. Те приличаха на очертанията на паяк, който се е вкопчил в тях с пипалата си Не, нямам намерение никого да затварям.
— Какво ли имаше той предвид, Леели, когато ми каза: „Аз можех да ти помогна?“
— Когато тръгваш да полетиш — започна тя, — да предположим, че е един хубав ден и ти искаш да полетиш, ей така, просто за удоволствие. Нима отиваш на летището, за да си купиш билет на най-задната седалка е най-големия и тежък стоманен пътнически самолет?
Нямах ни най-малка представа какво иска да ми каже с всичко това.
— Не. Изкачвам се с планера на планината или изваждам „Дейзи“ от хангара, избирам най-красивото парче небе и ставам част от крилете, а после от въздуха, докато от мен остане само една душа, носеща се в лъчите на слънцето. Сигурно това искаше да знаеш.
— Спомняш ли си какво правиш, за да посрещнеш проблем, който не можеш да избегнеш?
— А какво бих могъл да направя? Намалявам скоростта до минимум, затварям клапаните, затварям очи и карам с четири мили в час, докато премине опасността.
— Дали когато Дики ти е казал: „Можех да ти помогна“, той не е имал предвид, че ако се беше сприятелил с него, би могъл да си отвориш очите?
Когато се настаних в „Дейзи“ с мислите за Дики в ума си, се почувствах така, сякаш бях отново дете. Бях се сприятелил с момчето от миналото не повече, отколкото с някое миещо мече, което съм спасил от капана, но когато то видя самолета през моите очи за първи път, аз също го видях през неговите и чух гласа му в съзнанието си.
— Ооо! Виж ти какви циферблати, какви копчета! Това какво е?
— Това е уред за отчитане местоположението — отвърнах аз. — Виждаш ли онова самолетче там? Това сме ние, а ето го хоризонта в умален вид, така че, когато сме в облаците, знаем къде…
— Ами това какво е?
— Това са лостове за регулиране на височината, по един за всеки двигател. Дърпаме ги напред при излитане, а по време на летенето…
— А какво е това?
— Това посочва къде има светкавици по време на буря. За да знаем къде не трябва да летим.
— Нека аз да повъртя кормилото!
Усмихнах се при тези думи. Почувствах се така, сякаш за първи път хващам кормило през живота си. Тежко е, но лесно се върти. Толкова е сериозна тази работа, такова голямо удоволствие.
— За какво служат копчетата?
— Това е за микрофона. Това е за уравновесяване на товара. Това са скоростните лостове, прекъсвачът за автопилот, с тези се определя местоположението по картата…
— Включи двигателя! Натиснах горивото докрай.
— Мога ли аз?
Какво ли изпитваше това дете до мен? Да седи до пилота на истински самолет за първи път и вече да знае как да го запали О, небеса!
Включвам таблото, натискам газта за предния двигател.
— ПУСК НА ПРЕДНО ВИТЛО! — извиквам. Включвам магнето на СТАРТ и… О, небеса, чуйте го как пали този двигател!
Сякаш паля кухи фишеци; гръм и трясък.
Забравил бях как самолетът потръпва и танцува в мига, когато се пали двигателя, сякаш не може да повярва, че е отново жив.