— ПУСК НА ЗАДНО ВИТЛО! — Включвам магнето на СТАРТ.
ВТОРИ ПЪТ гръм и трясък.
Той ми посочваше всеки уред, чиято стрелка се движеше, а аз отговарях на безмълвния му въпрос.
— Тахометри! Налягане на маслото! Подаване на гориво! Регулиране на горящата смес!
Колко дълго бях летял, колко много години, без да се наслаждавам на свежестта на всеки един момент в тази кабина, както правеше той? Такава истинска, спокойна радост. О, жалко е да бъдеш възрастен.
— Слушам! — викнах аз и натиснах копчето на радиопредавателя за информация на натовареността на летището. Слушам? — повторих си на ума.
— … вятър един седем нула градуса при един пет възела — говореше гласа в слушалките — писта за излитане и кацане едно шест дясно, дайте знак, че сте получили информацията…
Натиснах копчето на микрофона и момчето просто не можеше да се сдържи от радост. Та той говореше от контролно-диспечерска кула!
— Поздрав, Земя, тук Скаймастър Едно Четири Че тири Четири Алфа, от западен хангар…
Неговият дух говореше чрез моя глас, и то както говори един истински пилот, и той просто не беше на себе си.
— Чиста работа! — възкликна той, докато заемахме положение за излитане. За първи път осъзна, че вече ня ма тялото на момче. Можеше да достигне до регулационното табло и педалите за управление без да се налага да използва възглавници. Виждаше през защитното стъкло и можеше да наблюдава цялата писта като истински пилот!
Натискайки копчетата, той за първи път в живота си имаше досег с такава огромна мощ. Гърмът и трясъците преминаха във вихър, „Дейзи“ се засили напред И ние застинахме облегнати на местата си при нейния устрем към небето.
Бялата прекъсната лента по средата на пистата за излитане скоро се превърна в неясна светлинка, стрелка ща се на седемдесет мили под нас.
— Високо! Високо! Високо!
Той хвана кормилото и самолетът издигна нос нагоре. Ние се заиздигахме, подобно снежно-лимонена ракета, изстреляна към небето.
— Вдигни колелата! Вдигни предкрилките! — викаше той. — Давай, „Дейзи“! Давай напред!
За мен това беше издигане във въздуха със скорост хиляда и шестотин фута в минута, което се отчиташе от индикатора за вертикална скорост. За него това бе осво бождаване от веригите, откъсване от земята, която оста ваше назад като малка точица, а ние се издигахме в без крайния простор. Най-сетне бе свободен!
Аз поех далеч от летището, далеч от всички въздушни маршрути, далеч от всякакъв диспечерски въздушен конпрол. Той ни насочи към огромен остров перести облаци над планините. Това надминаваше всичките му мечти, бе милиони пъти по-прекрасно от това да лежиш сред пущинаците и да си представяш, че летиш върху един от онези облаци.
Когато навлязохме сред облаците, вече летяхме със скорост 220 мили в час с цялото вълнение от това да летиш сред мраморната белота без да предизвикваш смъртта да ти отнеме радостта от преживяването.
— Ох! Ох! Ох!
Неравен бе полетът сред облака, но не можехме да задържим такава скорост за дълго. Излязохме от другата страна като нагорещена до бяло ракета. Спирали мъгла се носеха покрай крилете.
— Божичко!
Обръщаме, издигаме се над снежната кула, рязко се насочваме към врящия й връх, който никой на света не е виждал, нито някога ще види, после прелитаме покрай отвесния й склон — всеотдайни поклонници на небето — и се измъкваме от другата страна.
— ДАВАЙ, ДЕЙЗИ!
Невероятно, казах си аз. Та той е едно малко момче!
— Над планините! — изкомандва той. — Там, където никой не е стъпвал!
Следях за сигурността на полета, оглеждах се за всеки случай за площадка за приземяване при нужда, хвърлях поглед към нивото на горивото, налягането на маслото и температурата на мотора.
Той гледаше през защитното стъкло и управляваше полета на „Дейзи“.
Долу под нас отвъд линията на горите просветваха планински езера като разтопен светъл кобалт, стекъл се тук от високите снежни простори. Не се виждаше път, нито пътечка, нито дръвче. Островърхи копия от гранит неочаквано пробождаха небето, широките каменни паници и котли, бяха препълнени от снежни преспи и тънки ручейчета с небесен цвят бурно се хвърляха към бездната.
— МЕЧКА! Виж, Ричард, вижвижвиж! МЕЧКА!
Знаех, че не може да има никакви мечки толкова високо в планините, но се хванах, че ми-сля прекалено като възрастен, който за всичко търси разумни основания и отказва да види гризлито, което направо ще му избоде очите.
Мечката се бе изправила на задните си крака и душеше към нас, докато ние правехме кръгове над нея.