— Дики, ти наистина си прав! Та това е мечка!
— Маха ни!
Ние залюляхме криле в отговор и в следния миг се понесохме светкавично над билото на планината и се заспускахме към долината — аз и детето, което бях навремето и което досега не бе имало шанса да полети.
Час по-късно ние се бяхме приземили и бавно се насочвахме към хангара, когато Дики се откъсна от мене и аз отново го видях в собственото му тяло, нетърпелив да слезе от кабината, за да разгледа как изглежда „Дейзи“ отвън. Той отвори вратата, скочи долу и прокара ръце по самолета, сякаш не му бе достатъчно да го разглежда на стъпка разстояние от него.
Аз стъпих на земята, наблюдавайки го известно време.
— Какво виждаш?
— Този метал, тази боя са били сред самите о6лаци Намирали са се по-високо и от най-високите планини Наистина! Можеш сам да почувстваш това!
Имах чувството, че нещо магическо е полепнало все още по кожата на „Дейзи“ и Дики не искаше да изпусне дори и капчица от тази магия. Аз също.
— Благодаря ти, „Дейзи“ — казах по стар навик на любезност.
Дики се втурна пред самолета, обгърна с ръце предното витло и целуна блестящия обтекач.
— Благодаря ти, „Дейзи“ — каза той, — благодаря за чудното прекрасно щастливо чудесно чудесно чудесно пътуване, мое огромно бързо прекрасно самолетче, обичам те!
Какво от това, че имаше следи от пръсти и от целувки по излъсканата боя на „Дейзи“? Аз си бях спомнил какво означава да летиш!
Когато се прибрах у дома, Леели все още беше пред компютъра. Спрях до вратата на кабинета й и тя вдигна поглед усмихната.
— Привет, У к. Как мина полетът с Дики?
— Чудесно — отвърнах аз. — Беше много интересно.
Оставих летателната чанта до вратата, хвърлих сакото си на стола и се загледах в пощата. Защо ми бе толкова трудно да й разкажа колко вълнуващ бе полетът?
— При всеки полет е много интересно — каза тя. — Случило ли се е нещо?
— Нищо. Толкова е… детинско, че имам чувството, че ще изглеждам като глупак, ако взема да го разказвам.
— Ричард, напълно естествено е да бъде детинско. Та нали сам си поканил детето в съзнанието си, където преди го е нямало!
— Нали няма да ме вземеш за луд, ако ти разкажа?
— Винаги съм те вземала за луд — каза тя. — Не ме карай да си променям мнението.
Разсмях се и й разказах всичко — какво усещане бе отново да се почувстваш дете, как всичко бе ново за мен, сякаш не бях летял никога преди, сякаш всичко ми е за първи път.
— Това е чудесно, любими — каза тя. — Колко хора са в състояние да постигнат онова, което ти си направил днес? Гордея се с теб.
— Но това не може да продължава вечно. Какво ще стане, когато поискам да му разкажа за живота на възрастните, какво го интересува всичко това? Жените, браковете, как да си печелиш прехраната, как да си изградиш своя религия — ще престане да му бъде интересно и аз се страхувам, че насред разговора ще почне да се прозява и ще ми поиска захарно петле. Аз нищо не знам за децата преди да се превърнат във възрастни.
— А може би той е също като теб, както ти определяш себе си — абсолютно невеж и безкрайно интелигентен? — предположи тя. — Ако се надява да му напишеш книга за всичко, което си научил за петдесет години, той вероятно се стреми към нещо повече от захарни петлета.
Кимнах с глава, спомних си времето, когато бях на негово място… Исках да зная всичко за всичко, освен за бизнеса, правителственото управление и медицината, и продължавам да искам същото и досега.
Замислих се за миг — какво означаваха тези изключения? За мен това са скучни неща днес, когато всеки изтъква някакви социални договори, а за мен няма нищо по-досадно от единодушието с една апатична тълпа. Той сигурно е изпитвал същото. Възможно ли е между нас да има повече общи неща от едно общо минало? Възможно ли е да споделяме едно общо ядро на ценности, което още не сме открили? По какъв начин той е формирал този човек, който съм сега? Какви ли са тези ценности?
Зяпах невиждащо в килима. Едно деветгодишно момче да има ценности? Не се увличай твърде много, Ричард!
Леели видя, че потънах в мислите си и отново се обърна към своя компютър.
Той иска да знае същото, което и аз. Няма да бъде трудно да му се обясни, но зад всички тези подробности ще липсват чувствата, емоционалното усещане на цялата картина за живота. Той едва ли ще може нещо да промени, но няма нищо лошо да опитам аз да го науча, а той да ме изслуша. Това не е задължително да бъде двустранен процес.
Без да вдига очи от екрана на своя компютър, Лесли попита:
— А къде е сега?
— Нека да видя.
Затворих очи. Нищо. Никакви представи. Детето, което съм бил, го нямаше. Всичко бе празно, безформено и тъмно.