— Уки, може да ти се стори нелепо, но той е избягал!
Когато тази нощ се хвърлих в леглото и затворих очи, първото място, където потърсих, бе онази затворническа килия.
— Дики — извиках аз. — Извинявай! Забравих! Отворих масивната врата.
— Дики? Къде си!
Вътре нямаше никого. Пейка, детско креватче, хладна огнепръскачка. Той бе прекарал тук цели десетилетия, само защото аз бях решил да не се поддавам на чувствата си, да не се мятам в безсилие насам-натам, докато разумът ми бездейства. Защо толкова здраво се бях вкопчил в това свое решение? От какво се налагаше такова самоунищожение — дали защото не бях съвсем сигурен кой съм в действителност?
Този въпрос не стои пред мене сега, мислех си аз, и днес аз мога да се върна и да смекча самоунищожителния удар. Наистина малко късно откривах своето човешко лице. Но по-добре малко късно, отколкото да влача този емоционален товар като скала, която се търкаля по нанадолнището.
— ДИКИ!
Отвърна ми само ехото.
Той е някъде в дълбините на моето съзнание, помислих си аз. Има достатъчно тъмни кътчета, където да се скрие, ако не иска да се появи. Защо ли не иска да бъде с мен? Може би, защото е оцелял сам някак си през всичките тези години и е разбрал, че не е особено умно да се доверяваш на собствения си палач?
Измъкнал се е, когато престанах да си говоря с него по пътя от летището към къщи. Когато престанах да се отнасям към него като към жив човек, а започнах да го възприемам като мисловен експеримент, той просто си е отишъл, а аз дори не съм и забелязал.
Но какво е това, нима трябва да си говоря непрестанно с това дете, за да не хукне да бяга?
Може би не да си говоря, може би трябва просто да разчистя мислената пътека между нас от шипове и паяжини. Може би вниманието ми ще бъде достатъчно.
— ДИКИ!
Никакъв отговор.
Издигнах се в съня си на височината на хеликоптер, за да огледам по-голямо пространство. Суров хълмист пейзаж, каменната пустиня на Аризона, зноен пладнешки пек.
Приземих се в края на обширно пресъхнало езеро. Наоколо, докъдето поглед стигаше, повърхността му наподобяваше напукани керемиди.
Доста надалеч, някъде по средата на тази огнена пещ, се очертаваше дребна фигурка.
Разстоянието бе по-голямо, отколкото изглеждаше. Докато тичах към него, питах се откъде се е взел този неприветлив пейзаж. Дали той го е избрал или пък аз?
— ДИКИ!
Той се обърна към мен, гледаше ме, докато се приближавах към него, но нито се помръдна, нито проговори.
— Дики — извиках задъхано аз. — Какво правиш тук?
— Пак ли смяташ да ме затвориш?
— Не! Никога! Нима можеш да допуснеш подобно нещо, след като летяхме заедно? Това бе най-красивият полет в моя живот, и то защото ти беше там и летя с мен!
— Ти ме изостави! Още щом поехме към къщи, престана дори да мислиш за мен! Аз имам избор за разлика от теб и не си въобразявай, че не мога да си отида! Мога да те напусна и да не се върна никога повече! И тогава какво ще стане с теб?
Той говореше така, сякаш съм длъжен да отговарям пред него, сякаш ще бъде истинска катастрофа, ако ме напусне, сякаш не бях живял без него през по-голямата част от живота си и не се бях справял съвсем добре.
— Съжалявам. Моля те, не си отивай.
— Готов съм да забравя.
— Наистина искам да те опозная. Нима не можем да бъдем приятели?
Все някак си ще оцелея, мислех си аз. Но страшно не ми се ще да го загубя тъкмо сега. толкова невинен, толкова непознат, не ми се искаше да изчезне сред травмите и пожарите на моя вътрешен мир.
Той нищо не отвърна. С този упорит малък човек ще трябва да извървя дълъг път, но той не може да бъде такъв глупак, че да избяга от мен. Макар че защо да се довери на някой, който го е натикал в затвора и си е отишъл завинаги? Ако някой от двама ни е глупак, това не е момчето.
Седнах върху сухото напукано дъно на езерото и се загледах към далечните хълмове.
— Къде сме? — запитах го аз. Той отвърна с тъга.
— В моята страна.
— Твоята страна ли? Но защо тъкмо това място, Дики? Можеше да си избереш всяко място, което съществува в ума ми, можеше да си избереш най-подходящото от всички места, само ако бе поискал.
— Това е най-подходящото място — отвърна той. — Погледни.
— Но то е мъртво! Избрал си най-голямото пресъхнало езеро от южните пустини и наричаш това своя страна, наричаш го най-съвършеното място, така ли?
— Не е пресъхнало езеро.
— Поне това е, което аз виждам — казах аз. — Равно като пещ, със спечена и напукана пръст докъдето поглед стига. Ако това не е Долината на смъртта, какво друго може да бъде?
Той отвърна поглед от мене и се загледа в далечината.