— Това Не е напукана пръст — отвърна той. — Всяко квадратче от нея е различно. Това са твоите спомени. Тази пустиня е твоето детство.
Всяка дума в съзнанието ми се разби. Бях безсилен да отговоря. Той е напълно прав, казах си най-сетне, това е неговата страна. В онези редки случаи, когато съм се връщал към някой стар спомен, съм се озовавал ето къде: в тази пресъхнала, мъртва пустош; всичко, което е било, се беше превърнало в прах. След време се бях отърсил от всичко, след като и щастливото детство се бе оказало само ужасен спомен, и се бях научил да живея без младост. Тя бе погребана тук.
Той се обърна към мен и изгледа възрастния, в който се беше превърнал, за първи път лично.
Аз успях да си върна дар-слово.
— И за теб ли спомените са мъртви?
— Разбира се, че не, Ричард.
— Защо тогава изглеждат така?
— Защото са погребани. Всички спомени. Мога да ги изровя, ако искаш.
Усмихна се така, сякаш току-що бе излял ведро студена вода върху главата ми, а имаше още стотици такива ведра.
— Цялото ми детство ли?
— Да — отвърна той. — Когато ти се отричаш от мен, и аз се отричам от теб.
Докоснах твърдата земя, опитах се да откъртя парче суха коричка. Глината беше твърда като отлята от стомана.
Има ли я още водната кула? Кое ме кара да я помня още? Какво означава тя?
Той се разсмя и се опита иронично да имитира гласа ми.
— Тя е най-огромното нещо в околността, затова, предполагам.
— Моля те, Дики, имам нужда да разбера. Аз ще те разходя със самолета, а в замяна ти ще ми покажеш водната кула, може ли?
— Със самолета вече летяхме — отвърна той. — Ти ми дължеше този полет. И ми дължиш още милион други.
Никой не твърди, че трябваше да се харесваме един друг, помислих си аз, но не бях и подозирал, че ще се стигне до подобни бездушни преговори на желязната маса. Това до нищо нямаше да ни доведе.
— Така е, Дики. Прости ми. Наистина ти дължа милион полети и повече от това. Дължа ти всичко, което съм научил от времето, когато бяхме едно цяло, и смятам да изплатя своя дълг, обещавам ти. Запази си твоите спомени. Не си ми длъжен за нищо.
Той зяпна от изненада.
— Сериозно ли говориш?
— Можеш да избягаш, където си искаш. Аз ще продължавам да се връщам и да се опитвам да поправя стореното, докато съм жив.
В този момент той извърши нещо изключително странно. Отстъпи няколко фута встрани, протегна ръка към пресъхналата глина и докосна едно квадратче от мозайката, което по никакъв начин не се отличаваше от останалите. Докоснато от него, парченцето лесно се повдигна и изпод него се появи прозрачно-кехлибарен кристал.
Ето ти я твоята водна кула — каза той и хвърли чупливото парче, което се разби на земята пред мен.
Още щом стената на спомена се разби и се разлетя на парченца, светът наоколо ми цял се промени. Спомних си всичко. Около къщата човек можеше да се натъкне на гърмяща змия, вътре на скорпиони, стоножки пъплеха в банята. За едно момче, което живее в ранчо в Аризона обаче, това бяха предизвикателства, с които може да се справи.
Просто трябваше да изтърси на пода обущата си, преди да ги обуе, за да може, ако някоя животинка се е настанила в тях през нощта, да се измъкне. Преди да скочиш на някой камък или върху купчина дърва, трябваше да провериш дали няма някой, който да те сметне за натрапник и да реши да напада в отговор.
Пустинята приличаше на море от камънак и пелин, а планините — острови на хоризонта. Всичко останало протичаше монотонно, времето сякаш бе спряло в пясъчния часовник.
Това, както се виждаше, не бе водна кула, а вятърна мелница. За мен единствената представа за вертикално измерение бе тази огромна конструкция. Всеки ден някой се изкачваше по дървената стълба на мелницата, за да провери равнището на водата в открития резервоар, който се извисяваше високо над покрива. За братята ми това беше едно досадно ежедневно задължение. Що се отнася до мен, високата стълба приличаше на ешафод на осъден. Плашех се не от самата височина, а от това, че можех да падна от такава височина. Това беше за мен нещо необяснимо.
Боби се опита веднъж да ме накара да изкача стълбата.
— Твой ред е, Дики. Върви да провериш нивото на водата.
— Не е мой ред.
— Все не е твой ред! Рой се изкачва, аз се изкачвам. Налага се и ти да го правиш.
— Малък съм аз, Боби. Остави ме.
— Страх те е, а? — опита се да ме подразни той. — Плашиш се от високото като бебе, нали?
Цели петдесет години не съм разбирал колко много обичах своя брат. Но имаше моменти като този, когато бях готов да пожелая смъртта му.
— Много е високо.
— Момченцето е малко и се страхува да се изкачи.