И той изкачваше стълбата, без да му мигне окото, надникваше в резервоара, извикваше например, че нивото е 525 галона, след което слизаше обратно и се прибираше в стаята ни, за да си чете книга.
Колко по-лесно щеше да бъде да си призная: Прав си, Боб, аз съм малко момче, страхувам се да се изкача, сигурен съм, че ще се подхлъзна и ще падна, че може би ще се ударя три-четири пъти в стълбата, ще загубя крайниците си, а после ще падна с главата надолу върху някой остър камък. Благодаря, бих предпочел да отложа това преживяване за по-късни години.
Днес мога да изрека тези думи и ми се струва, че брат ми щеше да ме приеме и такъв. По онова време обаче, да се признаеш за малък бе немислимо дори и за най-малките и кулата ми изглеждаше като гигантски удивителен знак след думата страхливец.
Мразех това високо място, както карфицата мрази магнита. Грубата дървена стълба се бе превърнала за мен в паметник на презрението към малките деца, към разтрепераните пъзльовци, към момчетата, които са вече неудачници още преди да преминат във втори клас.
От време на време през първата година, откакто живеехме в ранчото, аз се озовавах сам на първото стъпало на стълбата, което беше дванайсет инча над земята. Второто стъпало бе малко по-тясно от първото и се издигаше на двайсет и четири инча във въздуха. На третото стъпало ставаше малко страшничко и аз обикновено започвах да слизам именно там.
Ако само се одързостявах да се кача на четвъртото стъпало и да погледна нагоре, стълбата се превръщаше за мен в дървена железопътна линия, която отиваше право в небето. Стълбата бе леко наклонена, затегната с болтове към тесния дерек-кран на кулата, но нямаше парапети. С всяко следващо стъпало ръцете ме държаха все по-слабо от страх.
Пред петото стъпало се вцепених, оставаха още двайсет стъпала до върха. Нямаше никой наоколо, можех чисто и просто да падна и да умра. Ами ако имаше някой, нима това можеше с нещо да ми помогне? Пак бих могъл да се убия. Не мога да разчитам на никого, освен на себе си, и е време да слизам. Има едно предимство в това да си стоиш на земята: Няма никаква опасност да паднеш.
Предпазливо, изключително предпазливо аз се свлякох от едното стъпало, после от следващото и се отпуснах в пясъка. Усетил земята под краката си, аз целия потръпнах от облекчение и ярост.
Ненавиждам този свой страх! Ужасявам се, че може да умра. Защо трябва да рискувам живота си в тази пустош, където няма никой, който да се заинтересува от мене, щом никой не иска от мен да се катеря по тази идиотска стълба?
Облегнах се на едно дърво. На третото стъпало не беше чак толкова страшно. Мога да се изкача на третото стъпало и да се опитам да свикна, а после, ако искам, ще се върна, ако искам ще продължа. Ако мога да се изкачвам до третото стъпало и да си свиркам, добре. Ако не мога да си свиркам, ще остана там, докато се науча, или пък ще си сляза, без никой да разбере.
Да ругаеш една кула никак не е лесно, когато единствената ругатня, която ти е известна, е „дявол да го вземе“ и запасите ми от ругателства се ограничаваха до нея още дълги години. „Дявол да го вземе“ не превръща страха в гняв така, както днешните ругатни — тъй че от петото стъпало ме разделяше много дълъг път.
Но идеята ми даде резултат. Сближавах се с всяко стъпало едно след друго. Представях си всяко от тях като нещо живо… Ако се задържа така, че да мога да си говоря с него, може би ще съумея да се изкача.
Когато вече можех да си подсвирквам на петото стъпало, пристъпих към шестото. Тук се задържах дълго… беше ми трудно да дишам, а още по-малко пък да подсвирквам. Защо имам чувството, че е толкова високо? Та аз съм само на шест стъпки от земята…
… стъпалата ми са на шест стъпки от земята. Главата ми, съсредоточие на моето съзнание, на живота и съществуването ми, е почти на десет стъпки височина! Не ми стига въздухът, за да си подсвирквам.
Но да! Щом е така, не се налага да изкачвам още деветнайсет стъпала! Трябва да изкача само толкова, колкото е нужно, за да погледна в резервоара — не със стъпалата си трябва да стигна резервоара, а с очите и няма да ми се наложи да изкачвам три и половина стъпала!
Подсвирнах си на шестото стъпало и стъпих на седмото.
Никога не поглеждай надолу, бяха ме предупреждавали братята ми.
Леко подсвирване и аз се почувствах така приятно, както когато видех някой скорпион да пропълзява към мен в леглото ми. Дори предпочитах да стоя на тази стълба, вместо да гледам някакъв скорпион да пълзи насреща ми, с извадено жило и разтворени пипала. Подсвиркване. Още едно стъпало.
Почувствах как ръцете ми отслабват и не ме държат здраво. Обгърнах горното стъпало с дясната си ръка и го притиснах до гърдите си. Ще падна едва ако ръката ми изневери.