— „Не мисля, че се познаваме“ — размаха тя ръка пред очите ми. — Ти научи, че философите нямат отговор за теб! Нима не разбираш? Никой няма отговор за теб, освен един!
Боже, помогни — казах си аз. Сега ще започне да ми говори, че Исус Христос е моят Спасител и трябва да се умия в кръвта на Агнеца. Дали да не я засипя с библейски цитати, дано я прогоня? Въздъхнах.
— Когато Исус казва „Никой не отива при Отца, освен чрез мене“, той не е имал предвид бившия дърводелски чирак, а онзи, който търси духа в…
— О, моля те, Ричард! — възкликна тя.
Аз спрях, погледнах я в лицето и зачаках. Усмивката й бе все така широка, очите й блестяха като звезди. Тя е далеч по-красива от обикновено, помислих си аз, защо не го бях забелязал досега? Дали раздразнението ми ме кара да намирам хората безинтересни?
Както я наблюдавах, уличното осветление сякаш се промени… тя не бе просто хубава, тя беше красива.
Тя изчака, докато привлече цялото ми внимание. Дали тя се променя, питах се аз, или светлината? Какво ставаше?
— Исус не притежава отговора, който ти търсиш — каза тя. — Нито го притежава Лао-Дзъ или Хенри Джеймс. Онова, което ще откриеш тази вечер, ако отвориш очите си, за да видиш нещо повече от едно красиво лице, е… какво?
Тя зачака.
— Аз те познавам, нали? — промълвих аз. За първи път тази вечер тя се намръщи.
— Напълно си прав, че ме познаваш!
Винаги ставаше така, откакто се помнех. Винаги някой върви по петите ми, блъска се в мен, когато завивам зад някой ъгъл, появява се в метрото или в самолетната кабина, за да ми каже какъв е урокът зад всяко странно събитие.
Отпърво си мислех, че тези същества са фантоми, конструкции на собственото ми въображение и в началото наистина беше така. Каква изненада бе за мен да открия, че поредните няколко от тези души учители се оказаха смъртни човеци, така твърдо установени в триизмерния свят, както и аз, и също така изненадани да ме открият посред собствените си приключения, колкото и аз бях изненадан да открия тях.
След време вече не можех да различавам дали човекът, който наблюдаваше мен и моите уроци, бе смъртен човек или не, докато днес приемам, че това са обикновени хора, докато не се случи да изчезнат насред изречението или да ме пренесат светкавично в алтернативен свят, за да илюстрират някоя сложна метафизична идея.
В края на краищата, няма значение кои са. Някои хора са ангели, които не се представят за такива. Други съм познавал години наред, преди да забележа техните пера, а някои биват считани от мен дълги години за живи благовестници, преди да разбера, че носят лоши новини.
Тази книга е историята на една от тези срещи в моята малка мисловна рафинерия, на онова, което научих от нея и как наученото промени моя живот.
Дали моите уроци съответстват на вашите? Дали съм ваш ангелски събрат от същия колодрум или поредният непознат, който си говори сам по улицата? Някои отговори никога не ще ми станат известни.
Но да побързаме, защото ще закъснеем за първа глава.
Бях застанал навръх планината и съзерцавах вятъра. Далеч към хоризонта той нежно накъдряше езерото и се спускаше в посока към мен. Наклони няколко колони дим от комините на града, който се намираше две хиляди фута надолу, и пораздуха смарагдовозелените листа на дърветата в подножията на планината. Изящни планери кръжаха недалеч от зъбера на скалата, носени от топлите въздушни потоци, ту плавно и отпуснато, ту забързано.
По-добре да изчакам да задуха, преди да скоча от скалата, реших аз, по-добре да почакам вятъра.
— Ти ли си глупакът днес или съм аз?
Обърнах глава и се усмихнах на Сиджей Стьртвант, една жена летец, която едва ми достигаше до рамото, увързала ремъците на безмоторния си самолет, със завързана каска и обуща, с едно мече-амулет, което се подаваше от джоба на летателния й костюм. Зад нея крилото, оставено внимателно на земята, приличаше на пъстър найлонов вир.
— Чакам още малко вятър — казах й аз. — Ако искаш, мини пред мен.
— Благодаря, Ричард — отвърна тя. — Може ли? Аз й направих път.
— Може.
Тя спря за секунда, загледа се в хоризонта, след което внезапно се спусна към скалата. В първия момент това изглеждаше като сигурно самоубийство, тя явно летеше към своята гибел върху камънаците долу. В следващия миг обаче крилата на нейния планер изплющяха и се издуха като вихрушка в яркожълто и неоново розово. Облак прозрачна тъкан се изви над главата й и внезапно се появи огромното китайско хвърчило, сякаш дошло й на помощ, за да я спаси от нелепа гибел.
Когато застана над бездната, тя вече летеше в люлката на вървите, които излизаха от колана й към гигантското крило.