Ами ако стъпалото се откърти…, ще полетя право надолу. Но какво правех тук? Ще се пребия, и то напълно безсмислено! Защо правя всичко това?
Вече се намирах на седемнайстото стъпало, вкопчил се с две ръце в дървената стълба, която тук беше по-тясна и от две стъпки. До рамото ми се надигаше тъмната грамада на водния резервоар. Той е голям и надежден, но ако стъпалата се срутят изпод краката ми, няма да има за какво да се хвана, за да се задържа. Тук не успях да си подсвирна. Не можех да правя нищо друго, освен да стискам с всички сили дървената стълба и да се старая да не извикам от ужас, а ми оставаха още две стъпала.
Още две стъпала, казах си аз. Само още две стъпала. Не са три, а само две. Няма да гледам надолу надолу надолу. Ще гледам нагоре. Ще издигна очи към хълмовете… Така се моли татко преди вечеря, когато никой дори и не мисли да пада. Господи, каква височина! Още две стъпала.
След тези две стъпала свят ми се зави при вида на ръба на резервоара. Не толкова от вида му, колкото от мисълта, че този ръб е толкова близо, че мога да се хвана за него с две ръце. Но ако го направя, ще увисна и няма да успея да стъпя отново на стълбата. Ще остана да вися, докато пръстите ми изтръпнат и бавно се пусна…
Защо ми идват наум всякакви подобни мисли? Какво става с ума ми? Спри спри спри. Помисли си, че има само още едно стъпало.
Ръбът на резервоара целият е намазан с катран. Някой се бе качвал тук! И не само че беше се качвал, но е държал кофа с катран в едната ръка и четка в другата, тъй че да покрие с катран отвора на резервоара, за да не загние! Дали се е страхувал? Той се бе качвал тук преди мен, без да се бои, че може да падне. Безпокоял се е за дървото, да не изгние… Сигурно е седнал на ръба на резервоара, обиколил го е отвсякъде и го е мазал с катран, докато катранът се свърши. После пак е слязъл, взел е още катран, качил се е по стълбата и си е довършил работата!
От какво толкова се страхувам? Нали не ми се налага да боядисвам нищо, не ми се налага да правя каквото и да било. Трябва само да изкача още едно стъпало и да погледна вътре в този резервоар.
Това последно стъпало беше широко петнайсет инча. Аз се покатерих и погледнах нагоре към колелото на мелницата. То бе огромно и вече се издигаше на шест фута над главата ми.
Ето ги болтовете и нитовете на мелничните крила, приличащи на ръждиви петънца. Лек ветрец помръдна крилата на един инч, а само след секунда те се спряха и се обърнаха с още един инч назад. Колелото, което се извисяваше толкова близо пред погледа ми, ме накара да се почувствам още по-зле, ако това изобщо беше възможно. Всички размери бяха съвсем неочаквани за мен… Това колело трябваше да бъде малко, и при това най-високото нещо в цялата околност. Как може да е такова грамадно, и то непосредствено над мойта глава, сякаш едва ли не и аз съм най-високо и ако падна, ще падна от такава гигантска височина.
Какво ще стане, ако някой ме зърне тъкмо сега? О, не, ако някой ме извика, аз няма да мога да отговоря и едновременно да се задържа и ще падна. Моля те, Боби, моля те. Рой, моля ви, не идвайте точно сега.
Мъчително наведох глава инч след инч и погледнах в резервоара. От вътрешната му страна бяха изрисувани бели цифри — в дъното малки, на върха големи числа. А на дъното на резервоара, колкото и странно да е за такава висока точка във въздуха: вода! Зелена прозрачна вода, не особено дълбока, неподвижна вода малко под цифрата 400.
Рой беше стоял тук и бе виждал тази цифра, Боби също бе стоял тук, на същото това място, където се намирам аз в тази минута. Зная, че може да умра само след секунди, ако земята се разтърси под мене или ме духне вятърът. Но аз съм също толкова смел, колкото са и моите братя!
Предстоеше ми дълъг път назад, стъпка по стъпка, но сега, тъкмо в този момент, аз ПОБЕДИХ!
Аз вече ПОБЕДИХ! Аз се насилих да се усмихна при целия си ужас и впих поглед в небето като гладна пиявица. Те вече НИКОГА няма да могат да ме нарекат страхливец!
Неописуемо бавно аз извърнах глава от резервоара и кулата и погледнах надолу.
Докато съм се изкачвал, някой бе преобразил света. Пътят долу в ниското, покривът на нашата къща, саждите в комина, тук-таме разместените керемиди. Това бе чудесен дом-играчка с всичките му подробности за човечета за игра, не по-големи от пръста ми. Кактусите не бяха вече онези великански часовои, а безобидни джуджета — възглавнички за топлийки. Ето ги магаретата — пасяха на ливадата, подобни на пухкави катерици, ето я портата и дори минаващия покрай къщата път, който свързваше Бисби с финикс със сто мили помежду им. Само ако можех да летя!