Отсреща се издигаха планините. Макар че и аз бях нависоко, те все пак ме превъзхождаха. Един ден, Дики, когато ни видиш от високо, нима целият свят няма да бъде играчка за теб? И тогава, каква игра ще избереш?
Целият треперех, изпитвах леден ужас при всяко дори и най-дребно помръдване на очите и врата, тръпнех без да мога да се овладея. Сигурно ще падна и ще умра, преди да стигна отново земята, но никога не съм виждал…
От въздуха… всичко се променя! Прекрасно е! Как е възможно животът да изглежда толкова обикновен на земята, а така великолепен от въздуха?
Дики ме наблюдаваше отгоре, както бях седнал на езерното дъно. На лицето му се появи едва доловима следа на облекчение. Една тежест бе вдигната от товара на хилядите спомени.
— Кога беше това? — попитах аз, все още зашеметен от видяното.
— Бяхме на седем години, ти и аз. Ти се превърна във възрастен и сам пое по пътя си, когато беше на девет години, когато Боби умря. След това само бъдещето започна да има значение за теб, ти искаше да порастеш, да бъдеш свободен и да вървиш по пътя си без излишен товар.
Той не се оплакваше, а само констатираше онова, което вече знаех.
— Остави ми всички спомени, които не желаеше да имаш. Ето ги тук, всеки един от тях, но на мен не ми служат за нищо, аз не мога да ги разбера без тебе — гласът му стихна дотолкова, че го чувах с голямо усилие в пустинната тишина. — Само ти можеш да ми разкриеш техния смисъл.
Той мълчаливо ме изгледа, все още окован от тайните, които ме бяха направили безчувствен през детството. Нима аз съм единственият, който може да преодолее неговото невежество, помислих си. Нима съм единственият, който може да изтръгне камшика от неговите ръце, единственият спасител, който би могъл да има?
Помогни ми да разбера! — възкликна той. — Нужно ми е да зная! Спомням си всичко, но нищо няма смисъл за мен!
Вместо да се разтопя от мъка, аз се навъсих.
— Разбира се, че няма смисъл, Дики. Нищо няма никакъв смисъл.
— Но за теб това не са празни спомени! — той отчаяно се мъчеше да преодолее тази стъклена стена, която си мислеше, че го отделя от мен и която бе станала хлъзгава от въпроси. — Онази водна кула, Ричард! Ти знаеш какво означава тя!
Както седях, аз протегнах ръка и го хванах за рамото.
— Аз зная какво значи тя за мен, Дики. Но водната кула има милиони още значения, които аз не съм предпочел, значения, които не са моята истина за водната кула. Нищо няма никакъв смисъл, ако не промени мисленето ни и нас самите.
— Говориш като възрастен — каза той. — Как така нищо да няма смисъл?
— Докато не осмислиш станалото в съзнанието си — отвърнах аз. — Изкачването на водната кула не означава нищо, докато не го осмислиш. Ако докато висиш във въздуха, решиш, че урокът на всичко това е, че височината е равнозначна на ужас, това променя целия ти живот. Нима би могъл да мислиш за бъдеще, в което да летиш? Никога! И дума да не става за височини, о, не, много благодаря!
— Това решение, този урок, който сам си избрал — продължих аз, — създава условията за хиляда възможни форми на бъдеще и премахва още хиляда други възможности, включително и мене като една твоя бъдеща възможност. Никакви височини означава никакви самолети, а това означава никакви полети, никакви планери, никакъв Шифърд, никакъв спомен за Дики, никакво отваряне на килията, в която си затворен, никаква наша среща посред това езеро на спомените.
— Ти не реши, че височината е равнозначна на страх.
— Толкова е прекрасно това, Дики! От върха на вятърната мелница думата ужас бе изписана с малки букви, а ЧУДОТО с главни. От тук аз извлякох смисъл, който промени целия ми живот: Преодолееш ли страха, откриваш чудото. Това си остава вярно и досега. Погледнах го в очите.
— Само ти едничък можеш да решиш дали онова, което е вярно за мен, е истина и за теб или пък чиста глупост — продължих аз. — Принципите, за които аз съм готов да умра, върховната справедливост, която ми е позната — за теб това са само предполагаеми възможности. Ти правиш избора между тях и животът, който ще изживееш, ще бъде последствие от този твой избор. Всяко твое да, не, може би, създава онази житейска школа, която хората наричат личен житейски опит.
Мислех, че сериозността на думите ми ще го накара да се замисли, но само след секунди той отново се спусна с въпрос към мене:
— За тези петдесет години ти сигурно си разбрал, за себе си, разбира се, какъв е смисълът на всичко, какво става в света?
— Общо взето, повечето неща съм разбрал — потвърдих скромно аз.
Откакто онзи смахнат Шифърд ми каза за книгата, която съм обещал да напиша за момчето, което някога съм бил, някаква част от съзнанието ми неспирно мислеше над нея.