— Разкажи ми всичко простичко — каза Дики.
Какъв бе този страх, който се прокрадваше в гласа му? Дали не се боеше, че мечтата му да узнае смисъла може да се осъществи, но той да не успее да го разбере?
И друг път ми се е случвало подобно нещо, когато съм се опитвал да изложа възгледите си за света без особен успех. Налагаше ми се отначало да изложа известни теоретически възгледи, за да положа основите. Но всеки път без изключение след два-три часа теория моите слушатели се вцепеняваха като каменни идоли с изцъклени очи, зареяни невиждащо в пространството. И тъкмо когато вече съм стигнал до интересната част, всички вече са престанали да ме слушат.
С Дики поне всичко щеше да бъде различно. Онова, което за мен е трудно да разбера, винаги е било най-вълнуващо на всяка възраст.
— За да откриеш своя път на земята — започнах да говоря аз, като седнах на пресъхналото езерно дъно, — трябва да разбереш две неща: силата на съгласието и смисъла на щастието. Но преди да ги разбереш, трябва да узнаеш принципа на самата вселена. А той е прост. Заключава се в две думи: Животът е. Всичко останало следва от това в логическа последователност. Ето как става…
Той се отпусна на колене на земята, очите му бяха на нивото на моите.
— Какво е да си стар?
— Моля?
Нима това интелигентно дете не разбираше какво му говоря?
— Как се чувства човек, когато е стар? — повтори въпроса си той.
Аз се вторачих насреща му.
— Не се ли интересуваш от принципите на вселената?
— Ти сам си ги измисляш — отвърна той. — Аз искам да зная онова, което ти знаеш.
— Да ги измислям ли? Това, за което ти говоря, е моят живот, това е всичко, което твърдиш, че искаш да разбереш! Струва ми се, че е дяволски важно човек да разбира принципите на вселената. Когато бях на твое място, бях готов на всичко, за да ги разбера. А и освен това, нищо не зная за възрастта. Аз не вярвам във възрастта.
— Не можеш да не вярваш! — възкликна той. — На колко си години?
— Престанах да ги броя преди много време. Опасно е.
— Опасно ли?
Той не се интересуваше от моята самоука философия, но възрастта беше важна за него. Как се променят хората!
— Опасно е да се броят годините — потвърдих аз. — Когато си дете е забавно да ставаш все по-голям. Празненства, подаръци, рождени дни и шоколадени торти. Но внимавай, Дики. Всяка прибавена година към тортата е въдица и ако погълнеш твърде много въдици, биваш уловен от една представа, от която не ще можеш вече да се отскубнеш.
— Наистина ли?
Той сигурно си мислеше, че се шегувам.
— Как умират децата? — попитах аз.
— Падат от някое дърво или ги прегазва тролейбус, или пък биват затрупани в някоя пещера… — отвърна той.
— Точно така — казах аз. — Как беше фамилията ти? Той сбърчи чело и вдигна глава към мене. Дали не бе забравил?
— Бах.
— Грешиш — констатирах аз. — Това е твоето презиме. Истинската ти фамилия в тази култура е номер и този номер е твоята възраст. Ти не си Дики Бах, ти си…
— … Дики Бах, Девет.
— Поздравления! — казах му. — А хора с малки номера за фамилия обикновено умират при Нещастни Случаи — все са където не трябва и когато не трябва. Джими Мъркъл, Шест, държал твърде голяма връзка балони, вятърът ги духнал над морето и той никога повече не се завърнал. Ани фишър, Четиринайсет, потънала заедно с една каросерия, която се търкулнала от брега и паднала в морето. Дики Бах, Дванайсет, се взриви, докато приготвяше хидрозиново гориво за своята ракета в химичната си лаборатория.
Той кимна, опитвайки се да разбере накъде бия.
— А хората с големи номера за фамилия умират от Неизбежни Случаи, от които не може да се избяга. Господин Джеймс Мъркъл, Осемдесет и четири, завърши своя път миналата седмица с терминална летаргия. Госпожа Ан фишър-Стоувъл, Деветдесет и седем, бе покосена от Лотманова болест. Господин Ричард Бах, Сто четирийсет и пет, почина от безнадеждно напреднала възраст.
Той се разсмя на последното — възраст сто четирийсет и пет години е невъзможна.
— Е, добре, и какво от това? — запита той. — Какво толкова лошо има в рождените дни?
— Когато броят им е малък, смъртта не е неизбежна. Когато броят им стане голям…
— … тя става.
— Висок последен номер, налага се да се умира. На това му се казва сляпа вяра — когато приемаш нравилата, без да мислиш, когато вървиш по течението така, както се очаква от тебе. Ако не бъдеш бдителен, животът ти ще се превърне в низ от подобни неизбежни събития.