— А сляпата вяра е нещо лошо, така ли? — попита той.
— Не всяка сляпа вяра. Ако не приемаме никакви общоприети убеждения, просто няма да можем да съществуваме в това време-пространство. Но ако не вярваме във възрастта, смъртта за нас няма да бъде задължителна, само защото последният ни номер се променя.
— Но аз обичам тортите — каза той.
— По една свещичка за всяка година. Обичаш ли да ядеш свещички?
Той направи гримаса.
— Не!
— А торти обичаш да ядеш всеки ден. Не са ти нужни никакви свещи.
— Обичам да получавам подаръци.
— Ако се откажеш от рождените дни, ще можеш сам да си правиш подаръци всеки ден през годината.
Той помълча една минута, размисляйки над онова, което бях казал. Всички, които познаваше, празнуваха рождените си дни.
— Да нямаш деменция? — попита.
Аз отметнах глава назад и се разсмях. Спомням си, че в семейството ни интелектуалните ценности бяха винаги на първо място. Първата сериозна дума, която научих, бе речник. Мама ме бе научила да чета преди първи клас и аз се чувствах толкова горд, че родителите ми ценят интелекта повече от чувствата. Чувствата трябваше да се владеят, докато интелектът да се разгръща на воля.
В моя речник фигурираше не само думата „деменция“, но аз знаех и думи като „конфиденциален“, „превъзходен“ и „полисилабичен“. Когато исках да се покажа, използвах думите „антидизистаблишментарианизъм“ и „дизобутилфеноксиполиетоксиетанол“. Не държах особено на първата от тези показни думи, но и до днес ми прави удоволствие звучността на втората и я използвам при всеки удобен случай.
— Разбира се, че имам деменция, Дики, в най-добрия смисъл на думата.
— Просто си ме лишил от рождените ми дни. Това ли ти е добрият смисъл?
— Да. Хубавото е свободата от условностите. Отнел съм ти и още нещо.
— Какво?
— Когато човек не вярва в рождените дни, той се освобождава от представата за възраст. Не изпадаш в травма от шестнайсетия си рожден ден или от тринайсетия или от края на хилядолетието. Измерваш живота си според онова, което си научил, а не според това колко календара си сменил. Ако така и така ще се травмираш от нещо, то нека поне това да бъде фундаменталният принцип на вселената, а не някаква си дата, която може да се предвиди като следващия юли.
— Останалите деца ще ме сочат с пръст като Момчето без Рожден Ден.
— Да, така е. Сам решаваш. Ако смяташ, че има сериозна причина да броиш колко пъти си обиколил с тази планета около слънцето, пази си рождените дни, съобразявай се със своето малко часовниче. Налапвай въдицата всяка година и си плащай цената за това, както всички останали.
— Това е натиск върху мене — каза той.
— Щеше да е натиск върху тебе, ако те заставя да се откажеш от рождените си дни, когато ти искаш да ги зачиташ. Ако не си се отказал от тях, значи не съм те заставял да го правиш.
Той ме изгледа накриво, за да ме предупреди, че въпросът му е сериозен.
Ти наистина ли си възрастен?
— Опитай се сам да си отговориш — казах аз. — Ти наистина ли си дете?
— Предполагам, че съм, но се чувствам толкова много по-стар! Ами ти имаш ли чувството, че си възрастен?
— Никога — отвърнах аз.
— Значи това объркано усещане остава? Докато си млад, се чувстваш стар, а когато остарееш, се чувстваш млад?
— Според мен ние сме същества, които нямат възраст. Това объркване на усещанията, чувството, че сме по-млади или по-стари от собственото си тяло, се дължи на противоречието между общоприетото мнение, че съзнанието трябва да се чувства на възрастта на тялото, и истината, че съзнанието изобщо няма възраст. Нашият ум не може да съгласува това противоречие чрез никакви норми на материалния свят и вместо да се опита да открие други норми, той просто се отказва от тези свои опити. Винаги, когато се почувстваме на различна възраст от онази, която номерът ни обозначава, просто си казваме „Странно усещане!“ и започваме да мислим за друго.
— Ами ако не започнем да мислим за друго? Какъв е отговорът?
— Не си слагай етикет с възрастта. Недей да казваш: „Аз съм седемгодишен“ или: „Аз съм деветдесетгоди-шен“. Щом си кажеш: „Аз нямам възраст!“ — и противоречието изчезва, както и странното усещане. Наистина е така. Просто опитай.
Той затвори очи.
— Аз нямам възраст — промълви той и след миг се усмихна. — Интересно.
— Вярно ли е?
— Получава се.
— Щом тялото ни е съвършено проявление на собствените ни представи за него — продължих аз, — а те са, че състоянието на тялото не зависи от времето, а от вътрешната ни нагласа, никога няма да се притесняваш, че си прекалено млад или да се плашиш, че си прекалено стар.