Никак не ми харесва тази работа. Как ли да се измъкна? Помощ!
Отговорът дойде от дълбините на съзнанието ми. Нещо в мен се взриви, вратите бяха изкъртени от пантите, неимоверна енергия нахлу в главата ми и закипя:
Тази мижитурка си въобразява, че може да ми казва какво да правя и какво да не правя! Какво значи това „Длъжен си“? Нищо не съм длъжен, щом не искам! Този палячо се опитва да ми казва НА МЕНЕ какво ТОЙ иска да правя?
Ударих чашата в масата и бирата се разля навсякъде.
— Изобщо НЕ СЪМ длъжен да я пия, Майк! НИКОЙ не може НИЩО да ми налага!
Двамата се опулиха насреща ми, без да могат и дума да обелят, със замръзнали чаши във въздуха.
— НЕ СЪМ длъжен! — Скочих на крака толкова бесен, че никой не би посмял и с пръст да ме докосне, за да ме спре. — НА НИКОГО!
Затръшнах вратата и изскочих на улицата. Аз самият бях не по-малко изумен, отколкото онези момчета вътре. Кой беше този дивак, който беше се пробудил в мен? Това не бе някой, който просто е попрекалил, това бе един напълно непознат, изникнал някъде изотзад, който ме сграбчи и ме изхвърли от пътя си, без ни най-малко да се заинтересува от мен, нито от когото и да било. Това бе един пълен БЕЗУМЕЦ!
Закрачих надолу по улицата към къщи и бързо изстивах. Внезапно забелязах, че гигантската везна под мене бе придобила стабилността и равновесието на гранитен блок. Удивено запримигах, поусмихнах се, после се разсмях на висок глас и закрачих по-бързо. Онзи младеж май е доста буйничък! Но това съм аз! Той е на моя страна! Слушай, младеж, кой всъщност си ти?
Никой не може да те заставя да правиш каквото и да било. Разбираш ли, Дик? Никога и никой! Нито Майк, нито Джак, нито мама и татко, нито никой в живота няма право да ти налага какво да правиш и какво да не правиш!
Направо зяпнах от удивление. Той се интересува от мен!
Да. И други хора се интересуват от мен, ще ги срещнеш в живота си. Ти имаш значение, момче, и ако се окажеш съвсем беззащитно и не можеш само да се защитиш, аз ще ти помогна!
Почакай малко, казах си аз. Та нали Майк е мой приятел? Защо трябва да се защитавам от собствените си приятели?
Глупак си ти, глупак. Чуй ме, защото няма да ме видиш отново, докато пак не загубиш равновесие и не се уплашиш. Майк не е твой приятел. Още сега трябва да проумееш, че най-добрият приятел, когото имаш, това е Дик Бах. В теб се крият много лица и щом поискаш, можеш да ни извикаш. Никой не те познава, никой не те познава истински, освен нас. Ти можеш да се самоунищожиш или да полетиш отвъд звездите, но никой не се интересува, никой няма да те съпътства във всичко, както ние!
След минута си мислех: Благодаря, че ме спаси в онзи момент. Извинявай, че се държах като такъв глупак. Има да уча още толкова много неща.
Никой не ми отговори.
Казах благодаря, не чуваш ли? Говоря сериозно!
Никакъв отговор. Моят непристъпен вътрешен телохранител си бе отишъл.
Нима това ще се случи с мен? — попита Дики, объркан и малко уплашен от бъдещето. — Със сигурност ще се случи, ако направиш поредицата от избори, която съм направил аз. Но като следствие на онзи момент се случи нещо, за което трябва да узнаеш.
— Покажи ми го — каза той.
Недалеч от къщи забавих крачка и свърнах към един пущинак, обрасъл с високи, зелени пиреи и легнах сред тревите, маскиращи убежището, което си бях изкопал миналото лято.
Легнах по гръб и се загледах в небето. Летните облаци плуваха над главата ми на големи купове и се носеха по вятъра.
Винаги си бях мислил, че всеки глас в съзнанието ми не може да бъде нищо друго, освен собственият ми вътрешен глас, отекващ сякаш в куха пещера. Това понякога бяха съзерцателни размисли, друг път празно бръщолевене, на което не обръщах никакво внимание, сякаш духът си прави гимнастика с думите, за да не му бъде студено.
Но да мисля за различни нива, които живеят в мене? За такива страни от собствената ми личност, които още не познавам? Целият горях от любопитство.
Ако тези вътрешни гласове не са просто ехо, нима не бих могъл да превърна тази компания от бърборковци в учители и наставници?
Навъсих се. Невъзможно. Как така сам ще възпитам собствения си учител? Това не може да стане.
Това приличаше на изследване под гигантски микроскоп. Отговорът се намираше под обектива, но все още извън фокус. Бях на ръба да го открия, малко да помръдна тук, внимателно…
Ами ако учителите ми са тук, в този момент?
Вместо съзнанието ми непрестанно да бръщолеви, какво би станало, ако за малко млъкне и се заслуша?
Никога досега светът не беше ми се струвал толкова отчетлив, никога цветовете му не са били толкова чисти. Тревата, небето и облаците, дори и вятърът бяха ярки и откроени.