Съпругът й я наблюдаваше, докато затягаше собствените си колани.
— Давай, Сиджей! — викна той. — Открий подемния поток!
От планината се спуска първо планер за изпробване на вятъра, докато всички ние гледаме и се молим за издигащи въздушни потоци над склоновете, защото това бе ден само за продължителни, високи полети. Молитвите ни не бяха чути. Времето е тихо, можеш само да се спускаш надолу към долината, а след това да се изкачваш пеша или да помолиш някой добронамерен шофьор да те закара нагоре по планинския път.
Яркото платнище се преобърна и започна да се издига. Това бе посрещнато с поздрави и възклицания от нас шестимата, които очаквахме да полетим. После то отново се заспуска и отдалечи. Недоволство. Това, изглежда, бе един от онези дни, когато само най-умелите ще могат да се задържат във въздуха половин час след излитането.
Известно време останах загледан в Сиджей, след което зърнах моя термален поток да се издига над планината: листата потрепваха, клоните се надигаха във въздушния поток. Време бе за излитане.
Обърнат с гръб към вятъра, аз рязко дръпнах връзващите въжета и крилото ми се издигна от сивата пръст с леко шумолене, сякаш платноходно платнище, опънато на вятъра.
Сякаш си бях привързал един перест облак на мачтата, подобно копринена дъга трийсет фута от края на едното до края на другото крило, лимоненожълт неразтворен парашут плющеше отзад в края на пистата. Той пулсираше над главата ми, докато аз стоях изложен на вятъра: без восъчни пера — това бе тъкмо хвърчилото, с което Икар би могъл да полети без да падне. Закъсняло с три хиляди години за него, помислих си тъкмо навреме, преди да стане късно и за мен.
Присвих очи срещу дъгата, проверих привързващите въжета да не са оплетени, обърнах лице срещу вятъра.
Прекрасен живот. Отпуснах се на ремъците и придвижих своето хвърчило до края на скалата бавно и тежко, както гмуркач се навежда, за да се спусне под водата. Накрая решително пристъпих във въздуха отвъд хълма. Вместо да падна в бездната, дъгата ме издигна и ние по-летяхме със скоростта на обикновен ход над върхарите на дърветата.
— Давай, Ричард! — извика някой.
Дръпнах леко едната спирачка, извърнах се и се усмихнах през внезапно отворилата се въздушна бездна между мене и тях, петимата планеристи, обгърнати в коприна и паяжинни нишки, и очакващи с нетърпение да метнат своите воали по вятъра и да се понесат нататък, където небето би ги повело.
— Тук са много подемни потоци — извиках им.
След което подемната въздушна струя отмина.
Пред очите си виждах как летците на върха се издигат над мене, докато аз се снижавах, търсейки топло въздушно течение. Северно от мен летеше Сиджей, спускайки се спираловидно, като едва запазваше височина. Под мен планинският склон се снижаваше, откривайки се като бездна под крехката ми въздушна лодка.
Преди две години това щеше да бъде изключително възбуждащо преживяване, рисковано самостоятелно спускане на половин миля към земята. Сега това бе спокойно и мечтателно летене: без двигател, без обвивката на пашкула от метал и стъкло наоколо ми, просто един изблик на цветове над главата ми, който се носи по въздуха.
Един гарван внезапно се появи встрани от мен на средно разстояние между страха и любопитството. Трескави черни очи, глава, удивено кривната пред тази гледка: Каква житна сеялка, уловена от дъгата!
Аз се отпуснах в ремъците като дете във висока люлка и се загледах как планинският склон се издига над мен, отказал се да търся подемна въздушна струя. За това бях мечтал, когато бях дете сред ливадата с моето книжно хвърчило в ръка. Мечтаех да бъда по-бърз от орел, но също така и по-бавен от пеперуда, мечтаех за любов и приятелство с небето.
Долу се появи зелената поляна, която използвахме навремето за приземяване. Край пътя бяха паркирани колите на онези, които бяха спрели да погледат планеристите. Когато се насочих надолу за приземяване, все още сто фута над земята, преброих пет спрели коли и още една, която забавяше ход, за да спре. Странно, че някой от земята би погледнал нагоре и би ме забелязал, това правеше публично достояние едно толкова лично занимание. Като се изключат въздушните показни, аз винаги съм се чувствал невидим, когато летя.
Десет минути, след като бях излетял, аз се спусках бавно, превключих скоростта на нула току над връхчетата на тревите, стъпих с единия крак на земята, после и с другия. Крилото се разстилаше над главата ми закрилящо, чак докато сигурно се приземих. После, когато издърпах задните обтегачи, то се превърна отново в купчина коприна и се спусна като цветен облак до мен.