— Те няма как да ни заведат у дома — казах аз. — Ние не сме дошли от звездите. Как биха могли едни посетители отвъд това време-пространство да ни посочат пътя към дома?
— Може да разполагат с карти.
Не можах да намеря отговор, замислих се над думите й, докато музиката засвири началните пасажи, въздъхна и спря.
Съществуват карти, мислех си аз. В онзи период от миналото аз не сочех звездите, а само нещо, което е откъснато от земята. Когато вътре в душата си разбрах, че моят дом не е на определена планета, аз се опитвах да покажа сам на себе си, че домът не е никое място, но не бях успял да проумея това доскоро.
Седнахме на една маса, срещнахме непознати: лекар с неговата съпруга, болнична директорка с нейния съпруг. Питах се, какво да кажа след първоначалното „здравейте“.
Не се ли чувствате отговорни по някакъв начин за това зависимо от хапчетата общество, което ни заобикаля? Чувствате ли се щастливи като вярвате, че ние сме безпомощни пътници в нашите тела? Вярно ли е, че лекарите се боят от смъртта повече, отколкото представителите на останалите професии и че при тях се регистрират далеч повече случаи на самоубийства?
Дойде ми наум да попитам има ли сред присъстващите някой умбролог.
Умбролог ли?
Лекар, който се занимава със заболяванията на сянката, бих обяснил аз: прекършена сянка, изкривена сянка, липсваща сянка, хиперумбрия — прекомерна активност на сянката. С други думи, умбролог! Има ли тук някой умбролог?
Това е безумие, биха се разсмели те. Сянката просто имитира движенията на тялото.
По същия начин, безумно е да се забравя, че тялото имитира състоянието на вярата. Нито един умбролог ли няма тук? При толкова много лекари в залата? След тези думи бих си излязъл.
— Доколкото зная, вие летите на „Скаймастър“! — възкликна директорката.
Погледнах към нея. Дали лекарите могат да четат мисли?
— Значката на ревера е на „Чесна Скаймастър“, нали така? — попита тя.
— О! Да, разбира се — отвърнах. — Малцина забелязват.
— Аз карам „Чесна 210“ — каза тя. — Почти като „Скаймастъра“ е. Едномоторен „Скаймастър“.
— „Чесна“, „Чесна“, „Чесна“ — възкликна лекарят. — Аз ли съм единствен на тази маса, който кара „Пайпър“? Не си и представям как някой от вас би приземил „Туин Команч“.
— С пълна газ и леко спускане — казах аз. — Не е чак толкова трудно.
Усмихнах се, за своя собствена изненада.
След малко погледнах към Леели и тя невинно сви рамене: човек никога не знае… една вечер, прекарана в танци и разговори за самолети не е чак толкова зле.
И така, вечерта премина. Танцувахме много. Запомних това, че мнозина лекари са също така и авиатори, залата бе пълна с лекари-пилоти. До полунощ се бяхме запознали с десетки и бяхме изпитали удоволствие от това познанство. И колкото и невероятно да бе, аз се чувствах като у дома си.
Това, че те имат различни възгледи, не означава края на света. Те дават най-доброто от себе си, не насилват хората да ползват услугите на медицината въпреки волята им, за всички ни има място под слънцето.
Тостът в чест на аспирина така и не се състоя, не ми се наложи да бягам на покрива сред пръски от френско стъкло. Това беше фантазия на деветгодишно момче, помислих си, може би на Дики, който ме гледаше напрегнат зад завесата право в очите, готов да се бори или да избяга.
Убийствената рокля на Леели бе великолепна, но не предизвика припадък у мъжете, нито смъртоносна завист у жените, всяка от които бе по своему елегантна.
— Толкова много научих тази вечер! — каза жена ми по пътя към дома.
— Казвай едно по едно. Тя се усмихна.
— Първо, това как танцуваме. В сравнение с преди, днес ние сме просто съвършени. Напредваме и това ми е много приятно.
— Това се отнася и за мен.
— Второ, това се отнася и за теб. И на теб, както се оказва, ти беше приятно да се облечеш и да отидеш на бал! И то с хора, които вярват в медицината! Аз, разбира се, не дадох вид, но очаквах през цялото време, че ще започнеш неравна битка на смърт с всички наоколо за това, че тялото е съзнание и защо трябва да се третира с химикали, когато промяната в мисленето, и така нататък и така нататък.
— Въздържах се — отвърнах.
— Само защото много от тях летят със самолети. Ако не бяха пилоти, щеше да ги вземеш за слуги на дявола на фармацевтиката, обречени да горят в ада. Но след като са летци, ти погледна на тях като на хора като тебе, без нито веднъж да им викнеш в лицето Дяволски Бели Престилки!
— Не, аз по природа съм възпитан човек.
— Освен когато се чувстваш заплашен — каза тя. — А престана да се чувстваш такъв, когато разбра, че и те като теб обичат да летят.