— Е, да, така е.
— Трето, хареса ми онзи разговор за завръщане у дома. Наистина съм се чувствала като чужденец през по-голямата част от живота си. Не защото много често съм сменяла местожителството си, а защото бях чужденец. Не мислех като останалите там, където израснах, не мисля като майка ми, нито като баща ми или другите от семейството.
— Ти мислиш като другите от семейството си, скъпа — казах й аз. — Само че твоето семейство не са тези, които си мислиш.
— Вероятно си прав — каза тя. — Докато разбрах, че и извън семейството съм много самотна. И тогава намерих теб.
— Мен ли? — учудено възкликнах аз. — Ти си се омъжила за човек-който-в-много-отношения е твой брат!
— И бих го сторила отново — каза тя без никакъв свян. — Колко са хората, Ричи, които си мислят, че са особени и различни от другите, че са самотни чужденци, само защото не са срещнали своето семейство?
— Ако не сме били особени и различни — казах аз, — ако не сме били далеч, ние никога не бихме узнали радостта да се завърнеш у дома.
— Ето, отново заговорихме за дома. Кажи ми, какво е домът за теб?
Започнах изречението, без да зная как ще го завърша.
— Домът според мен е онова, което познаваш и обичащ.
, Почувствах, че думите ми отекнаха в мен, както всеки верен отговор отеква в съзнанието.
— Не е ли така? Когато седнеш пред пианото, за да посвириш просто за себе си, когато познаваш тази музика и я обичаш, не е ли това едно завръщане у дома? Когато аз седна пред командното табло на малък самолет, това за мен е завръщане у дома. Ние сме заедно, ти и аз, тъй че в този миг нашият дом е този автомобил в движение; следващият месец той би могъл да бъде някой друг град. Когато сме заедно, ние сме си у дома.
— Нима нашият дом не са звездите?
— Домът не е място. Познатото и обичаното не е нещо, което може да се закове, сложи под покрив или засади. Можем д а се. привържем към гвоздеите и покривите, но ако някой размени познатия ни ред, когато се завърнем, ще възкликнем: каква е тази купчина съчки тук? Домът е определен порядък, който ни е скъп, където се чувстваме сигурни и където можем да бъдем такива, каквито сме.
— Звучи много хубаво, Уки — каза тя.
— И мога да се обзаложа, че преди да изберем живота на земята, е имало порядък, който сме обичали и, познавали и от който сме дошли, нямащ нищо общо с времето и пространството, и с молекулите въобще!
— И от това, че сме тук, не следва, че сме забравили за него — каза тя. — Не ти ли се е случвало, скъпи, понякога… почти… да си спомниш?
— В шести клас!
В този миг в колата, редом до моята жена, без дори и следа от присъствието на Дики, аз имах чувството, че никога не съм забравял.
Шести клас бе огромен, Леели, какво ли правех аз сред тази тълпа от деца? Вече го нямаше ранчото, водната кула бе останала само спомен, морето от пелин и камънаци изтля, докато се превърна в море от спретнати къщички, зелените поля се смениха от лекото вълнение на калифорнийския бряг.
Толкова много деца има в това училище, мислех си аз. Никой от тях не може да оседлае и поведе товарно магаре, но все пак повечето не са лоши. Ограничени са, но не и лоши.
На свой ред те ме наблюдаваха любопитно в началото, но да дойдеш в Калифорния от Аризона не е като да идваш от Ню Йорк или Белгия. Аз бях напълно безобиден, не се различавах кой знае колко от тях и след време престанах да им бъда интересен и се превърнах в един от многото.
— Бъджи, не мислиш ли, че съм малко луд?
— Да.
Ние бавно карахме надолу по пустата есенна улица своите велосипеди след училище. Гумите им мачкаха листата на смокините.
— Не бързай да казваш „да“, преди да съм ти обяснил какво имам предвид. Защото аз наистина си мисля, че съм малко луд, но това се отнася и за тебе.
— Не си луд.
Възможно е в основното училище „Марк Твен“ да имаше някой и по-умен от Антъни Зербе, макар че малко ме съмнява. Със сигурност обаче нямаше по-досетлив, по-силен и по-бърз от него, нито по-всеотдаен приятел, когато си в беда.
— Според теб, Бъджи, ти дете ли си? — попитах го.
— Да. Външно погледнато, съм дете. И двамата сме деца.
— Точно така! Външно погледнато е така. Но вътре в душата си, нима си дете? Нима се чувстваш дете?
— Разбира се, че не — отвърна той, скръсти ръце и продължи да кара без да държи кормилото. И при това ме изпревари. — Мисленето ми е по-зряло от това на някои възрастни, които познавам. Бих споменал… господин Андерсън например. Само дето тялото ми е още малко. Не зная как да печеля пари или да се оженя и да купувам къщи. Не съм и достатъчно висок. Липсва ми голям обем информация, каквато още не съм придобил. Но вътре в душата си, като личност, съм зрял човек.