— Значи според теб ни считат за деца, не защото сме по-малоценни, а защото ни е нужно време, за да станем по-информирани и по-високи. А когато пораснем, ще се чувстваме по същия начин, както и сега, само дето ще знаем повече подробности как да се справяме с живота.
— Обзалагам се, че си прав — каза той като нещо съвсем естествено. — В душите си ще се чувстваме, както и сега.
— А това не те ли тревожи?
— Защо?
— Ние сме досущ като възрастните, но сме безсилни, Бъдж! Не ти ли е неприятно да бъдеш безсилен?
— Не. Безсилен съм, но за разлика от теб, аз…
Той се прекъсна насред изречението и се спусна по нанадолнището на улица „Блекторн“, като вдигна крака на кормилото, при все по-увеличаваща се скорост.
— За разлика от мен ти си какво?
— Аз съм търпелив! — викна той срещу вятъра. — Нямам нищо против баща ми да печели парите, а не аз. Нямам нищо против да съм дете. Има толкова много неща, които да научи човек. За всяко дребно нещо в живота има толкова много неща да научиш!
— На мен пък това положение не ми е приятно. Искам да бъда свободен. Ако си възрастен по душа… трябва да се направи така, че като минеш определен тест, да получиш права на възрастен, независимо на колко си години.
— Всяко нещо с времето си — каза той.
Приятелят ми отново върна краката си на педалите и хвана кормилото, и в последния момент преди да се удари, вдигна предното колело и се качи на тротоара. Дните, когато се плашех от колела, бяха безвъзвратно отминали. Тогава тичах при мама да намеря закрила, когато Рой ме слагаше на високата седалка и ме блъскаше да карам сам.
Свърнах по алеята зад Зербе, погълнат от мисли за различията помежду ни.
— Не мислиш ли, че си особен човек?
— Аха! — каза той, като скочи от велосипеда в движение и спря на тревното пространство пред дома си. — Ами ти?
Спрях до него и аз и останах на педалите, докато колелото се наклони на една страна, след което скочих и го оставих на тревата.
— Разбира се, че съм особен — казах аз. — Всеки е особен! Кажи ми поне един човек от нашия клас или дори от цялото училище „Марк Твен“, който има намерение, когато порасне, да се превърне в неудачник!
Зербе кръстоса крака и седна на ливадата, облегнат на седалката на колелото си.
— И все пак се случва, нали така? Става нещо между сегашния момент, когато знаем че сме особени и следващия, когато си казваме, че сигурно не сме чак толкова особени и се превръщаме в неудачници.
— Но това няма да се случи с мен — казах аз. Той се разсмя.
— Откъде знаеш? Защо си толкова сигурен? Може би не сме всъщност толкова зрели. Може би ставаме истински зрели, когато разберем, че не сме кой знае колко особени. Може би провалът е нещо, с което само истински зрелите хора могат да се справят.
— Нищо подобно! — възкликнах аз. — Може и да сме деца, но в душите си сме завършени, а не сме просто… нищожества!
— Продължавай — каза той. — Нямам нищо против това, което казваш. Но откъде разбираш, че си особен човек?
— Има някои утрини — започнах аз. — Утрини, в които се събуждам и излизам навън, а въздухът е толкова… зелен, разбираш ли ме? Въздухът сякаш ти казва: „Днес ще се случи нещо! Нещо потресаващо ще се случи!“ И макар нищо особено да не се случва, то някак си витае във въздуха. Не се случва, но всъщност се случва. Ти сигурно не разбираш какво искам да кажа, нали?
— Това може би е твоето желание нещо да се случи.
— Не си въобразявам, Бъдж! Кълна ти се, че не си въобразявам. Чувствам нещо… Нещо като призвание. И ти сигурно го долавяш, нали? Имам предвид не буквално, но го усещаш по някакъв начин, не е ли така?
Той ме погледна право в очите.
— Чувствам вътрешна светлина — каза той, — сякаш съм погълнал звезда.
— ЕТО ВИДЯ ЛИ! И каквото и да правиш, тази звезда не е вън от теб, тя не може да се открие дори и с телескоп, голям колкото къща.
Приятелят ми лежеше облегнат на колелото и съзерцаваше как здрачът се спуска над дърветата.
— Човек не вижда звезди на дневна светлина. Трябва да затвориш очи и да привикнеш към мрака, за да видиш бледата светлина на тази звезда много, много далеч. И ти ли я виждаш, Дик?
Само приятели се осмеляват да водят помежду си подобни разговори, помислих си аз.
— Виждам тази светлина като сребърна верига, като верига на котва в съзнанието си, която се губи някъде в дълбоки води.
— Дълбоки води! — възкликна той. — О, точно така! И ние сме гмурци, които се спускаме все по-надолу и по-на-долу, а сребърната верига ни води към тази потънала звезда. Тя е нашата котва…