Чувствах се като делфин, скочил високо във въздуха от някакъв резервоар, където е бил затворен, и спуснал се в открито море, за да намери другар, подобен на него. Не бях единственият, който знаеше, че Нещо ни зове, Нещо неизразимо с думи!
— Значи и ти познаваш това усещане, Бъдж! Котва от светлина! Аз плувам надолу и колкото и лошо да е всичко наоколо, пак всичко е добре. Намирам се в дълбоки води, лодката ми вече не се вижда на повърхността, но тази котва е по-светла от всякакъв фар и е вътре в мен!
— Да — въздъхна той. Бе станал сериозен и замислен. — Да, наистина вътре в теб.
— И какво мислиш да правиш във връзка с това? Знаеш, че… Светлината… я има там, дълбоко в теб, и какво мислиш да правиш?
— Мисля да чакам.
— Да чакаш ли? За Бога, Бъдж, как можеш да знаеш, че е в теб и да чакаш?
Надявах се той да разбере, че гласът ми трепереше от безпокойство, а не от гняв.
— А какво друго да правя? Какво правиш ти, Дик, през твоите зелени утрини?
Той откъсна стръкче трева и го сдъвка.
— Ще ми се да избягам. Имам чувството, че съвсем наблизо, само ако зная в коя посока да изтичам, ще открия скрития космически кораб с отворена врата. И някой, който знае кой съм, ще ме посрещне, ще ме вземе на борда и вратата „тряс!“ ще се затвори и „фююю!“ корабът ще се издигне, къщата ми ще остане далеч назад и никой няма да ме види, нито ще види как корабът се издига все ио-нагоре и по-нагоре и ме отнася сред звездите в моя истински дом.
Приятелят ми завъртя предното колело с пръст като бавна празна ролетка.
— За това ли питаше дали не си малко луд?
— Донякъде.
— Е, наистина си луд.
— Така е. Ти също.
— Аз не съм — каза той.
— Разкажи ми пак за погълнатата звезда, моля те! Той се разсмя.
— Само на тебе мога да говоря за това.
— Благодаря.
— Добре е и ти да не говориш много — предупреди ме той.
— Да не мислиш, че го разказвам на всеки? — възкликнах аз. — Никога не ще и спомена. Но ти също знаеш, че сме особени, нали? Не само ти и аз. Всеки човек.
— Това е, докато пораснем — каза той.
— О, моля те, Бъджи, не можеш да мислиш така. Вече притъмняваше, той се изправи, хвана колелото и го закара в задния двор.
— Не бързай толкова — каза той. — За всичко това се иска време. Ако искаш да си спомниш кой си наистина, трябва да намериш начин да не ставаш възрастен.
Докато карах велосипеда си към къщи, размишлявах върху тези думи в здрача. Може би моят космически кораб нямаше да ме намери. Може би аз ще трябва да го намеря.
Леели въртеше кормилото, докато ме слушаше. Свърна в една пресечка, изчака червената светлина и пое надолу по широка странична улица.
— Никога не си ми разказвал за това — каза тя. — Тъкмо започна да си мисля, че те познавам и ти си спомниш някой подобен епизод.
— Може би никога няма да ме опознаеш. Мога да си спомням и още, ако искаш.
— Наистина ли? Разкажи ми тогава.
— Онези зелени мигове! Те идваха и аз познавах същността на всичко, кой съм, защо съм, къде съм, какво предстои. Това не беше познание с думи. Познавах го чрез чувствата си. Имах усещането, че да, това е, към което съм се стремил. И ето ме сега на тази малка планета в света на илюзиите. Само да вдигна завесата и ще открия истинския си дом. Само да отключа съзнанието си.
— Но завесата отново се спускаше, нали? — каза тя. — Поне с мен ставаше така.
— Да. Завесата винаги се спускаше като покрив, който затваря моя личен кинотеатър и падаше отново мрак. М единственото, което се виждаше, беше течението на живота в две измерения, макар да изглеждаха четири.
Почувствах как детето в моето съзнание слуша думите ми.
— Веднъж, когато бях пилот във военновъздушните сили във Флорида, докато се връщах към поделението след нощния полет, се случи така, че погледнах небето. И тогава тази огромна завеса, покриваща целия Млечен път, се вдигна за половин минута и аз останах на мястото си вцепенен и не можех да откъсна поглед от небето.
— И какво имаше отвъд завесата? — попита тя. — Какво видя?
— Нищо! Нима не е странно това? Видях само как тази светла завеса се вдига и се разкрива не гледка, а усещане на огромна радост: Това е прекрасно. Всичко е прекрасно. После завесата се спусна отново и се виждаха само звездите такива, каквито винаги съм ги познавал, а аз продължавах да стоя в тъмното.
Погледнах към нея, спомняйки си.
— Това чувство никога не ме е напускало, Уки. Дори до този миг то никога не е изчезвало напълно.
— Аз съм те виждала ужасно вбесен, скъпи — каза тя. — Виждала съм те в такива състояния, че бих могла да се закълна, че не намираш всичко за прекрасно.