— Разбира се. Но не става ли същото и с теб: да кажем, че играеш някаква игра и толкова много се увличаш в нея, та забравяш, че това е само игра.
— Много пъти забравям, че е игра — каза тя. — Започвам да си мисля, че реалният живот е реален. Ти също си го мислиш.
— Признавам, че понякога наистина изглежда така. Разстройвам се, когато нещо ми се изпречи на пътя. Ядосвам се, което значи, че изпитвам страх, когато онова, което искам да направя, или онзи, който искам да бъда, е застрашен от нещо. Но такива са правилата на играта. Ако бъда изваден от играта, ако в най-гневната ми минута някой ми каже: Животът ти свърши, Ричард. Времето ти изтече, гневът веднага ще ме напусне. Каквото и да го е причинило, вече няма да има значение, и аз отново ще намеря себе си.
— Трябва да запомня тези думи — каза тя. — Животът ти свърши…
Разсмях се, защото знаех, че ще чуя тези думи следващия път, когато избухна.
— Тези думи мигновено ти връщат вярната перспектива. Не е ли така?
Тя зави покрай ъгъла и продължи по пътя към дома ни. Любовта се запазва по време на брака, мислех си аз, докато съпругът и съпругата уважават онова, което мисли другият.
Тя спря колата и изключи мотора.
— Точно това иска той, нали? — каза тя.
— Кой?
— Дики. Той иска да си върне вярната перспектива. Каквото и да се случи, той иска да знае, че всичко е прекрасно.
Май бе валяло в тази пустиня, защото пресъхналото езерно дъно бе обрасло с трева и на местата на напуканите линии на неговата памет бяха останали едва забележими следи, едно дърво се издигаше на хоризонта. Как е възможно така бързо да се промени този пейзаж?
Той ясно се виждаше от другата страна на езерото, в подножието на малък хълм, и се втурнах тичешком насреща му.
— Беше ли там, Капитане? — попитах го.
— На бала ли? — каза той. — Където беше толкова уплашен? Да.
— Не съм бил уплашен.
— Ами какво ще кажеш за моя план за бягство в случай, че вдигнат тост в чест на Аспирина…
— Това беше прекрасен план, Дики. Почти се надявах да вдигнат такъв тост.
— Много благодаря — каза той. — Спокойно би могъл да се осъществи.
— Да. Нямаше да мине без последици.
— Моята работа беше да те измъкна от там. Работа на възрастните е да се занимават с последиците.
— Но това съвсем не беше наложително — казах аз. — Можех най-спокойно да си изляза по същия начин, по който бях влязъл. Без обяснения, просто да си отида, защото не ми е приятно да остана. Без преследване и безредие, без да чупя врати и да пръскам стъкла, без да се изкачвам по готически стени шест етажа при моите обувки и без да се чудя как да сляза от покрива и да се върна при Леели. Без последици. Той сви рамене.
— Ти просто си възрастен.
— Прав си. Твоят план можеше да бъде много успешен, щеше да бъде прекрасно преживяване.
Той се заизкачва нагоре по хълма, сякаш там имаше нещо, което искаше да ми покаже.
— Наистина ли нямаш никаква вяра в медицината? — попита.
— Наистина.
— Дори и в аспирина ли? Поклатих глава.
— В нищо.
— Ами ако се разболееш?
— Аз не се разболявам — отвърнах.
— Никога ли?
— Почти никога.
— Но какво все пак правиш, когато се разболееш? — попита той.
— Допълзявам до аптеката и се връщам с цели камари лекарства. Започвам с ацетаминофен и не спирам да пия лекарства, докато не ги свърша всичките.
— Ако тялото ти е съвършено проявление на онова, което мислиш за него — каза той, — защо тогава си плешив като билярдна топка? И защо използваш очила, за да разчиташ картите по време на полет?
— НЕ СЪМ ПЛЕШИВ КАТО БИЛЯРДНА ТОПКА! — сопнах му се аз. — В своите мисли по отношение на тялото си, аз съм решил да направя косата си малко по-лесна за сресване. А и няма нищо лошо в това, че по-ситните букви изглеждат слети и аз ги разчитам с очила, защото така е по-разумно. Може би ми е хрумнала тази мисъл, защото когато бях като теб, забелязах, че косата на татко е по-оредяла от моята и те двамата с майка ми, си слагат очила, когато четат.
Той нищо не отвърна.
— Аз наистина смятам, че тялото ми е огледало на моите мисли — продължих, — но това не означава, че не проявявам леност и не винаги живея на нивото на своите убеждения. Но в момента, когато моята мисъл-форма по отношение на тялото ми създаде сериозен проблем и стане наложително да я променя, ще я променя.
— Ами ако истински се разболееш? — попита той. — Съвсем сериозно.
— Това не ми се случва. Може да се случи веднъж на много, много години. Когато се научих да летя, бях убеден, че летците не се разболяват никога. И това е вярно. Не познавам нито един летец, който да боледува често.