— Да кажем, че ще го зачеркна — настояваше той. — Какво би казал?
В миг се почувствах разстроен, дали бях ядосан? Гневът е винаги страх, казах си наум, а страхът е винаги породен от опасението, че можем да загубим нещо. Дали щях да загубя себе си, ако той направеше такъв избор? Нужна ми бе само секунда, за да се успокоя: нищо нямаше да загубя. Това щяха да бъдат негови желания, а не мои, и той е свободен да прави, каквото си ще. Загубата щеше да дойде, ако посмея да го принуждавам, да се поставям на негово място и да живея неговия живот. Това би ме направило по-нещастен, отколкото ако прекарах живота си на въртящ се стол в бара.
Достатъчен ми бе този миг и тази представа, за да се изпари целият ми гняв и аз отново да дойда на себе си.
— Забрави да споменеш само две качества — строго казах аз, — критичен и деспотичен. Тези качества притежавам аз, а ти не. Що се отнася до останалото — то си е твоя лична работа.
— А ти няма ли да страдаш заради мен?
— Не мога да страдам за нещо, което не зависи от мен, — заявих аз. — Но виж какво ще ти кажа, Дики. Ако ми дадеш власт над своя живот, ако следваш стриктно моите указания, ако мислиш, говориш и вършиш онова, което аз ще ти кажа, тогава аз ще бъда отговорен за твоя живот.
— Но няма да бъда Капитан, така ли?
— Не — отвърнах. — Аз ще поема командването.
— А гарантираш ли ми, че ще успея?
— Няма гаранции за нищо. Но ако разбиеш живота си, обещавам ти, че много ще се разстроя. Той спря на пътеката.
— Какво? Вземаш нещата в свои ръце, вземаш решения вместо мен, аз следвам твоите указания и когато корабът ми се разбие в скалите, всичко, което ти ми обещаваш, е да бъдеш разстроен, така ли? Не, благодаря, ако ще си разбивам живота, предпочитам сам да си го разбия!
Аз му се усмихнах.
— Започваш да помъдряваш, Капитане.
Когато стигнахме върха на хълма, той спря пред една грубовата, забита в земята облегалка, която явно му служеше за сядане. Веднага разбрах защо си беше избрал това място: то му създаваше усещане за полет, без да има нужда от криле или сънища.
— Красиво е тук — казах аз. ~ В твоята страна е пролет, а?
Свенлива усмивка.
— Бавно се запролетява.
Защо да не му кажа направо, мислех си аз, защо просто да не му кажа, че го обичам и че ще бъда негов приятел до края на живота си? Дали онова, което иска да каже сърцето, се влива в потока на нашия разговор и дали то е най-важното, когато го съзерцаваме в дълбоките води и без никога да го уловим на повърхността?
— Май има малко нужда от дъжд — казах аз.
— Малко — каза той. За миг се загледа в далечината така, сякаш събираше кураж. После се обърна към мен: — И твоята страна се нуждае от дъжд, Ричард.
— Сигурно.
Какво ли имаше предвид? Удоволствие е за мен да му дам като подарък всичко, което съм научил, без да очаквам нищо в замяна.
— Не зная от какво значение е това за теб — каза той, — но вероятно голямо.
Преди да мога да го запитам какво по-точно има предвид, той силно разклати облегалката насам-натам и най-сетне успя да я откърти от земята и ми я подаде така, сякаш детето Мойсей ми подаваше избледнелите скрижали.
Това не беше облегалка, а надгробна плоча, саморъчно издялан надгробен паметник. В дървото не беше издълбана нито дата, нито епитафия. Имаше само четири думи:
Боби Бах
Моят брат
След половинвековна забрава, всичко изплува отново в паметта ми.
Защо си такъв умен?
Брат ми вдигна поглед от книгата и погледна на мен от висотата на тази година и половина, която ни разделяше, като ме изпитваше с поглед.
— Какво говориш, Дики? Съвсем не съм умен. Аз се замислих над думите му, а той продължи да чете.
— Но всички те смятат за умен, Боби.
Всеки друг брат на негово място щеше да загуби търпение и да ми викне да се махна. Всеки друг, но не и той.
— Добре, може и да са прави. Налага ми се да съм умен, защото трябва да бъда винаги първи, за да проправям път и за теб.
Ако се шегуваше в този момент, то по нищо не му личеше.
— Ами Рой проправял ли е твоя път? Той остави книгата настрани за момент.
— Не. Рой е почти пораснал, а и е различен. Аз не умея да конструирам и майсторя като него. А и не мога да рисувам като Рой.
— И аз не мога.
— Но ние с теб можем да четем заедно, нали? — и той се дръпна от едната страна на големия си стол. — Искаш ли да се упражниш да почетеш малко?
Аз седнах до него.
— Затова ли си толкова умен, защото четеш много?
— Не. Чета много, защото трябва да напредвам. За да проправя път, нали трябва да напредвам? — и той отгърна книгата на коленете си. — Предполагам, че не си чел още тази книга! Сигурно още не си стигнал дотам.