Погледнах страниците, които бяха наистина много умни и се усмихнах.
— О, разбирам какво пише тук… Той посочи главните букви.
— И какво?
— Никак не е трудно — казах аз. — ГЛАВА ТРИНАЙСЕТ. ОТВЪД СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА.
— Много добре! Прочети първия параграф.
В семейството ни децата получаваха много похвали, но най-много се поощряваше хубавото четене, „изразително“, както казваше мама. Само да изречеш печатните думи и вече си чудесен син.
И така през онзи ден аз четох пред брат си, полагайки всички усилия да звуча така, сякаш му разказвам за звездите, а не чета за тях. Но дълбоко в съзнанието ми се запечатаха неговите думи, в които повярвах: „Аз трябва да прокарам пътя за теб.“
Върнах се от училище прегладнял и се втурнах през задната врата към кухнята. Ако имам късмет, ще си открадна три-четири филийки ръжен хляб, които според майка ми щяха да ми разбият вечерята.
Ядец… Баща ми се беше върнал по-рано от работа и заедно с Боби и мама вече седяха на кухненската маса.
Те си говориха сериозно и тихо, сякаш че брат ми беше някакъв гост, а не техният син. Такова нещо никога не се беше случвало досега — моят баща да се върне у дома толкова рано.
— Здравей, татко — поздравих аз, като прикривах тревогата си. — Пак ли ще се местим? Да не би да предстои нещо важно или имате някакво съвещание?
— Имаме разговор с Боби — каза баща ми. — По-добре е да останем насаме, ако нямаш нищо против?
Аз гледах неразбиращо повече от секунда, после се обърнах към мама. Тя ме изгледа сериозно, без да каже нито дума. Явно бе станало нещо ужасно.
— Разбира се — казах аз. — Ще ида при Майк. До скоро.
Блъснах летящата врата, която водеше от кухнята към хола, оставяйки я да се затвори след мен и излязох през входната врата на къщата.
Но какво става, за Бога? Те никога досега не са водили разговор, на който да не мога да присъствам. Та нали и аз съм част от това семейство. Но може би не съм! Дали пък не кроят планове как да се отърват от мен? Но защо?
В съседство до къщата на Майк растеше дърво, идеално за катерене. Това беше бор с клони, които приличаха на спираловидна стълба, стигаща чак до върха. Бяха толкова гъсти, че нямаше как да паднеш. Ако успееш да стигнеш първите огромни клони, които се издигаха на височина шест фута, останалото беше лесно.
За какво биха могли да си говорят? И защо не желаеха аз да го чуя?
Засилих се и скочих. Закрепих се за кората с обувките си за тенис и след още един полускок успях да стъпя на клона. И така, скрит сред клоните, започнах спокойно и решително да се изкачвам нагоре.
Каквото и да си говорят, сигурно не е нещо приятно. Явно не ми готвеха някаква изненада. Ако беше така, можеха просто да престанат да говорят или да сменят темата, когато влязох — да заговорят за работата, за Библията или за каквото и да е.
При върха на дървото клоните бяха по-къси и можеха да се видят покривите на къщите. Гледката оттам беше най-хубава, но клоните бяха нестабилни и самият ствол бе доста тънък и се люлееше.
Не се изкачих чак до върха… Нямах намерение да извършвам катерачески подвизи. Имах нужда да размисля, а това бе най-усамотеното място, което познавах.
Когато се връщах от училище, мама винаги ме питаше, как е минало училището и какво сме учили днес. Исках да й кажа, че бях научил закона за средните стойности, исках да я попитам дали го знае, а ето че тя изобщо не се интересуваше. А и баща ми, защо ли се беше прибрал толкова рано? Дали пък някой не беше умрял? Какво толкова се беше случило?
Единственият човек, за когото знаех, че е умрял, беше баба ми и когато това стана, те ми съобщиха. Бях се виждал с нея само веднъж и тя изглеждаше много строга и белокоса, не много по-висока от мен и аз не плаках за нея. Мама също не плака, нито татко, разбира се.
Никой не е умрял. Ако беше така, щяха да ми кажат.
На четвърт миля от тук, по-голямата част от нашата къща беше скрита зад боровите иглички, но аз знаех къде е онази част на покрива, която е над кухнята. Това не беше кой знае колко трудно да се разбере. Всички останали къщи в Лейкуд имаха наклонени покриви, докато нашият бе плосък.
Какво ли ставаше там?
Лек ветрец леко залюля дървото и аз здраво прегърнах ствола с две ръце.
Сигурно си говореха нещо за мен — размишлявах аз. Ако не беше така, защо ме накараха да ги оставя сами? Явно се отнася за мен и никак не е приятно.
Но това не е възможно. Дори когато директорът ме вика в кабинета си, поводът е винаги приятен: Поздравления, избран си за отговорник; съгласен ли си да влезеш в ученическия комитет; постигнал си най-висок успех на олимпиадата в щата, в сравнение с всички останали, освен брат ти.