Спусна се здрач, а аз все още стоях сгушен сред клоните на дървото, като уплашено мече, и продължавах да бъда в неведение. Колкото и да се тревожех обаче, бях решен нищо да не питам. Ще ги оставя сами да ми кажат какво става, когато решат. Та аз нямам избор. Не мога нищо да направя. Това е нещо важно, нещо, което не трябва да зная и толкова.
Слязох от ствола и поех към къщи, като си залепвах борова смола по джинсите.
Когато блъснах летящата врата към кухнята, татко го нямаше, а мама приготвяше вечерята. Не просто вечерята, а слагаше в печката да се пече една домашна торта.
— Здравей, Дики — поздрави ме тя, както обикновено. — Какво учихте днес в училище?
— Нищо — отвърнах й аз със същия тон, имитирайки нейното настроение.
Боби започна често да отсъства от училище и такива тайни срещи отново се случваха от време на време.
В такива моменти аз оставах сам в спалнята, където спяхме заедно с Боби и до мен долитаха тихи гласове отвъд стената. Най-често говореше баща ми, понякога мама, а Боби се чуваше толкова рядко и тихо, че не бях сигурен дали е той.
Веднъж преди лягане, докато се качваше по стълбата към горното легло, аз не издържах и реших да го попитам.
— Какво става, Боби? — казах аз. — Какво си говорите с мама и татко? Нещо за мен ли?
Той не се надвеси от леглото, за да ме види, както правеше понякога.
— Това е тайна — отвърна той. — Не се отнася за теб. Не е нещо, което трябва да знаеш.
Винаги сме разговаряли за всичко с Боби, а ето че сега имаше нещо, за което не можем да разговаряме. Поне е сигурно, че няма да дойдат при мен през нощта, да ме метнат в някаква затворена камионетка и да ме запратят по дяволите. А може би брат ми се шегуваше. Нищо чудно да дойдат да ме вземат. Но щом не иска да каже, не иска.
На другия ден намерих една кожена торбичка на бюрото в нашата стая, колкото пиратско портмоне. Никога не бях я виждал преди…
Когато разхлабих вървите и я отворих, открих вътре не злато, а една статуетка, фино изработена от черен абанос, тя представляваше фигурата на засмян Буда, с ръце вдигнати над главата с длани нагоре и едва докосващи се пръсти. Какво по дяволите…
Чуха се стъпки, Боби си идваше! Аз върнах статуетката в торбичката, хвърлих се на леглото и отворих книга, „Ракети, снаряди и космически полети“ от Уили Лий.
— Здравей, Боби.
Вдигнах поглед от книгата, когато влезе и пак продължих да си чета.
— Здравей.
Четях напълно съсредеточен и запомних всичко така, че мога да го възпроизведа и сега: ракетните двигатели с твърдо гориво не трябва да се напълват до горе с динамит, а само около конусообразната камера за горене. Колкото но-голяма е площта на горене, толкова по-силен е тласъкът. Ако е прекалено голяма, ракетата ще експлодира — БУМ! — като динамит.
— Довиждане — каза брат ми и изчезна, като си грабна палтото и кожената торбичка и потегли нанякъде с колата, заедно с татко.
Две седмици по-късно Боби, който изглеждаше много изтощен, бе закарай от баща ми в болницата. Казаха, че няма нищо сериозно.
След седмица, без никакво сбогуване, брат ми умря.
Разбира се, казах си аз, като един деветгодишен Шерлок Холмс от улица „Бейкър“, ето каква била тайната! Онези дълги усамотени разговори: всички са знаели, че Боби умира, освен мен! Сметнали са, че по този начин могат да ми спестят болката.
Абаносовият Буда трябваше да даде своя отговор, а аз не можех да зная дали брат ми го е намерил.
Трябваше да ми каже. Аз нямаше да се натъжа. Щях да имам възможност да го попитам как се чувства човек, когато умира, боли ли, къде отива човек, когато умира, Боби? Можеш ли да не умреш, ако не искаш? Идват ли ангели в съня ти? Леко ли е да се умре? Страх ли те е?
Поне пред мен мама не плака и Рой не плака, татко, разбира се, също. Така че и аз не плаках, поне пред другите. Единствената промяна бе, че стана ужасно тихо и самотно в спалнята.
Местният вестник на Лонг Бийч, „Прес-телеграм“, публикува кратка жалейка, в която се казваше, че татко, мама, Рой и аз сме надживели Боби. Аз закачих колонката на вратата си с игличка от модел за самолети, поласкан, че един вестник е забелязал и отпечатал нашите имена.
На другия ден изрезката бе паднала, намерих я обърната върху бюрото си. Закачих я отново и на следващия ден тя пак беше паднала. Тогава разбрах намека. Мама може и да не плачеше, но предпочиташе да не й се напомня от вестниците, че Боб е мъртъв. Веднъж, докато бършеше чиниите и ги подреждаше в шкафа, тя най-сетне ми каза истината.
— Боби умря от левкимия.
Аз мигновено запомних тази дума.