— Това не се лекува. В последните си дни, Дик, той беше толкова спокоен, толкова умъдрял!
Нямаше сълзи, вече не ми казваше Дики, а Дик.
— „Всичко е предопределено, мамо“ — каза ми той. — „На мен ми е предопределено да умра сега. Не ме е страх, моля те да не тъгуваш и да не страдаш. Не бих могъл да понеса да плачеш“.
Една сълза се отрони от очите й и разговорът беше прекратен.
Аз наистина бях момче с късмет. Какъв по-сигурен живот от този да се нося леко и удобно по преправената от брат ми пътека? Той води, аз го следвам.
А сега, вместо хоризонтален полет и леки завои пред мен, Боби бе надул мотора докрай и се бе изстрелял право нагоре, за да изчезне в слънцето.
Душата ми бе изпълнена с ужас. Ридаех нощем под завивките и крещях във възглавницата. Моля те, Боби, МОЛЯ ТЕ! Не ме оставяй сам тук. Нали обеща да ми покажеш пътя! Та ти ми обеща! Не си отивай! Не зная как да живея без брат!
Разбрах, че плачът с нищо не помага. С чувствата нищо не можеш да промениш. Само разбирането е от значение, а аз имах много още да разбера.
Погледнах речника на думата смърт: там нямаше нищо, освен безстрастна констатация на очевидното.
Прочетох и в енциклопедията: никакъв отговор.
Боби беше толкова ведър, помислих си аз, в него нямаше страх. Сякаш беше решил да тръгне с отворени очи към смъртта, сякаш се готвеше за някакво изпитание. Когато изпитанието дойде, когато вратата се отвори, той изправи рамене и премина през нея с вдигната глава, без да погледне назад.
Добре се справи, братко, мислех си аз, благодаря, че ми показа пътя.
Но знаеш ли какво, Боби? Аз изведнъж се промених. Изведнъж аз станах амбициозно копеле и, кълна ти се, че няма да умра, преди да разбера защо съм живял.
Онзи ден се простих с онова момче, което плачеше от ужас, след смъртта на брат си, сбогувах се с него и продължих живота си сам.
Дики взе надгробната плоча от ръцете ми. — Кажи ми отново — каза той — Какъв е смисълът? Аз примигнах насреща му. Току-що преживях един от най-разтърсващите моменти в живота си. Преживях го с неговата истинска болка. Нима това е той, този хладен непознат?
Той сякаш отвърна на мислите ми.
— А защо не? Нали ти направи точно това от мен?
— Благодаря за съпоставката — казах аз.
— Ти знаеш отговора на моя въпрос: Какъв е смисълът?
Аз се овладях, което се постига лесно с практика, и му казах:
— За мен смисълът е онова, което променя нашето мислене и следователно променя и живота ни.
— Какъв е за теб смисълът на смъртта на Боби? — Той хвърли надгробната плоча в праха и тя падна. — По какъв начин тя промени живота ти?
— Така и не разбрах, чак до този момент. Просто престанах да мисля за нея и забравих.
Той се опита пак да изправи плочата, но тя падна и той я остави на земята.
— Но какъв е нейният смисъл?
В мига, в който ми зададе този въпрос, аз изведнъж разбрах. Когато извадих скрития спомен на светло, аз сякаш отприщих таен бент и водата рукна като порой.
— Смъртта на Боби за първи път в живота ми ме научи да разчитам само на себе си. Вече половин век аз си въобразявам, че винаги съм разчитал само на себе си, но съм забравил времето преди. Каква грешка! Когато бях на твоите години, Боби ми обеща, че той ще открива онова, което трябва, че той ще поема ударите на живота преди те да стигнат до мен. Обеща ми дати омекотява, да ми обяснява смисъла им, така че да ми е по-леко. Да проправя моята пътечка сред дивата пустош. От мен се искаше само да следвам брат си и всичко щеше да бъде наред.
Той седна тихо на тревата, а аз закрачих напред-на-зад край него като хрътка, готова всеки момент да побегне.
— В онзи ден всичко се промени. Когато Боби умря, неговият брат, пътуващ в задния вагон, трябваше веднага да скочи напред и сам да поеме водачеството.
С бясна скорост се връщах назад в годините.
— От този момент нататък Дики, всичко, което разбрах, ме научи, че отделният човек има способността да променя собствената си съдба. Познах силата на индивидуалния избор. Всичко, което се случи след това: Рой отиде в армията, татко се затвори в себе си, мама започна да се занимава с политика, аз се научих да летя със самолет… Всеки се научи да разчита на себе си. Всеки си каза, че не трябва никога да очаква някой друг да му покаже пътя или да го направи щастлив.
Той отправи поглед към далечния хоризонт.
— Мама и татко не мислят така.
— Вярно, те мислят точно обратното. Мама — мисионерката, социалният работник, съветничката; татко — пасторът, свещеникът, служителят на Червения кръст — те изповядваха, че трябва да се живее за другите, но грешаха, Дики!
Той настръхна.