Сиджей и останалите изглеждаха като точици в небето, задържаха се във въздуха, упорито търсейки подемни въздушни потоци, полагаха усилия и преминаваха от един термичен поток на друг. Те бяха по-упорити летци от мене и наградата им бе, че още бяха във въздуха, докато аз вече стоях на земята.
Аз опънах платнището и започнах да го сгъвам от краищата към средата, докато то се превърна в пухкав квадрат върху сеното; изкарах целия въздух от него и го пъхнах обратно в калъфката.
— Искаш ли да те закарам на върха? Гласът идваше като от небето, обещавайки да ми спести час и половина вървене пеша.
— Благодаря! — обърнах се аз и видях дребничък човек с посивяла коса и добродушния поглед на колежански преподавател, който ме наблюдаваше, облегнат на колата си със скръстени ръце.
— Това е спорт — каза той, — изглеждате като фойерверки във въздуха.
— Забавно е — потвърдих аз, като метнах калъфа през рамо и приближих към колата. — Много съм ви благодарен, че сте готов да ме закарате.
— Предполагам — отвърна той и ми подаде ръка. — Приятно ми е. Казвам се Шифърд.
— Ричард — представих се аз.
Оставих калъфа с крилото на задната седалка и се настаних на мястото за пътници в поочукания форд модел 1955 година. Една книга лежеше върху изтърканата тапицерия на предната седалка до него.
— Свийте вляво по шосето — казаха аз, — после има една миля до следващия завой.
Той запали мотора, върна малко назад, излезе на шосето и сви вляво.
— Хубав ден, нали? — вметнах аз. Когато някой е бил толкова любезен, че да ме вземе с колата си до върха, аз считам за учтиво да си бъбря с него.
Той не отвърна в първия момент, сякаш се бе съсредоточил върху пътя.
— Срещали ли сте някога хора като тези от книгите ви? — попита накрая той.
Сърцето ми се обърна. Не е чак толкова страшно, когато непознати хора знаят името ти. Онова, което те прави поклонник на анонимността е, че не си уверен дали тъкмо този непознат го знае и какво може да последва от това. Настръхнеш ли срещу едно цвете, ти се превръщаш в надут глупак. Прегърнеш ли някой кривоглед особняк, все едно да държиш в обятията си взривоопасна мина.
За една стотна от секундата ми мина през ума, че Шифърд е някой смахнат и аз трябва да отворя вратата на колата и да скоча на пътя. В следващата стотна от секундата обаче реших да видя какво ще стане. Все едно, можех да скоча и по-късно, ако се наложи, а и да се хвърля от колата му съвсем не бе подходящият отговор на неговия въпрос.
— Всеки герой от моите книги е реален — отвърнах аз, надявайки се, че с искреност мога да се измъкна от положението, — макар че някои от тях не съм срещал в това време-пространство.
— А Леели реална ли е?
— Любимият й въпрос.
Какво искаше този човек? Разговорът с всяка минута ставаше все по-малко невинен.
— Можете да свърнете тук по планинския път. Малко е прашен и стръмен на места, но, общо взето, не е труден за каране. Като се изкачим на върха обаче трябва да внимавате, защото делтапланеризмът е голяма наслада — може да се хванете на въдицата преди да слезете обратно с колата и вече никога няма да бъдете същия.
Шифърд не обърна внимание на опита ми да отклоня вниманието му.
— Причината, поради която ви питам, е, че аз съм един от онези хора, за които пишете в книгите си. С вас съм още от времето, когато бяхте момче. Аз съм ангел-наставник.
Превключих на „Повишено внимание“, издигнах си стените със скоростта на светлината.
— Достатъчно въпроси — казах аз. — Кажете направо. Какво искате?
— Не става дума аз какво искам, Ричард. Въпросът е за това какво ти искаш.
Колата се движеше достатъчно бавно, за да скоча без да се убия. И все пак, мислех си, нали не ме е нарекъл антихрист и безбожник. Освен това изглежда невъоръжен, а и първото ми впечатление от него беше много приятно. Наистина говореше малко смахнато, но въпреки това ми беше симпатичен.
— Ако си ангел-наставник, сигурно знаеш отговорите на някои мои въпроси — казах аз.
Той се извърна към мен и изненадано се усмихна.
— Точно така! Разбира се, че ги зная! Та нали затова съм тук! Как разбра?
— Имам някои въпроси — казах аз. — Аз ще питам, а ти ще отговаряш, може ли?
Възнамерявах да установя дали Шифърд наистина бе герой от моите книги.
— Разбира се — съгласи се той.
— Имах две препарирани животни като дете. Как се казваха?
— Камилата беше Ками — отвърна той, — а зебрата Зиби.
— Какъв беше първият двигател, който конструирах? — Този въпрос беше уловка.
— Осемнайсетинчов постояннотоков въздушнореактивен двигател — отвърна той, — с четириинчов диаметър, заваръчни спойки, поставен върху петфутова противотежест. Знаеш, че от топлината спойките ще се размекнат и двигателят ще се взриви след минута-две, но преди това искаш да разбереш дали идеята ти може да се реализира. За гориво използваш спирт. И двигателят наистина се взриви. Целият заден двор е в пламъци…