Не казвай, че мама е грешала — викна насреща ми. — Можеш да говориш, че е различна, Ричард, но не смей да казваш, че не е била права!
Колко силно обичах своята майка и колко малко от нейните ценности бях възприел! Да живеещ за другите, мамо, това е най-тежкият удар, който можеш да нанесеш на онези, на които искаш да помогнеш ако дърпаш техните каруци нагоре по планините, ще свършиш с разбито сърце. Ти се опита да ме предпазиш от собствените ми чувства, когато Боби умря. М ето че изминаха петдесет години, за да се изправя пред тях сам. Как си могла да направиш такава грешка и защо все пак толкова много те обичам?
— Радвам се, че мама не ми каза, че Боби може би ще умре — казах аз. — Не мога дори да си представя, какъв щях да бъда днес, ако беше го направила.
— Може би мисионер? — допусна той.
— Аз, мисионер? Невъзможно! Кой знае…
— А не би ли могъл сега да станеш мисионер? Той каза това, сякаш се надяваше да утеши посмъртно майка ни.
Аз се разсмях на висок глас.
— Нали тъкмо свещеникът уби Бога за мен, Дики! Не си ли спомняш?
— Не.
Естествено, казах си аз. Той е Пазителят на Забравеното, а аз си спомням този случай така, сякаш че е станал днес.
— След като Боби умря — каза той, — у мен се появиха някои прости детски въпроси за живота, които зададох на вътрешния си свещеник, и които разбиха моя Бог-такъв-какъвто-го-познавах и ме доведоха до пълното прозрение за моята лична истина.
Дики дори не можеше да си представи, че си спомням нещо съществено от детството.
— За какъв свещеник говориш, какво се е случило?
Ще ти покажа какво се случи — казах аз. — Застана ли тук, ще бъда аз, застана ли там, ще бъде моят вътрешен свещеник. Да започвам ли?
Той се усмихна, предусещайки да се разиграе голямо шоу на върха на хълма.
— Всемогъщ ли е Бог? — попитах аз, малкото момче, всезнаещия старец.
Преместих се и се обърнах, за да погледна надолу към момчето, което някога съм бил. Сега бях истински свещеник в тъмнозелена роба с кръст на дълга верига около врата ми.
— Разбира се! Ако не беше така, Той нямаше да бъде Бог, нали синко?
— А Бог обича ли ни?
— Та иска ли питане. Бог ни обича, обича всеки от нас!
— Защо прекрасни хора, които Бог обича, загиват убити във войни или по жесток начин, в безсмислени убийства и нелепи нещастни случаи, защо невинни, умни деца безмилостно страдат и загиват, защо умря моят брат?
А сега, трябва да внимавам да не ме издаде моят глас, трябва да скрия своята неувереност.
— Някои неща са отвъд нашите възможности да ги разберем, дете мое. Нашият Отец изпраща най-големите злини на онези, които обича най-много. Той има нужда да се увери, че по-важен за тебе е Той, а не твоят брат по плът. Имай вяра и доверие във Всемогъществото на Бог…
— ВИЕ ДА НЕ БИ ДА СТЕ СЕ ПОБЪРКАЛ?? ДА НЕ БИ ДА МЕ ВЗЕМАТЕ ЗА НЯКАКЪВ ДЕВЕТГОДИШЕН ИДИОТ? ИЛИ ТРЯБВА ДА ПРИЗНАЕТЕ, ЧЕ БОГ НЕ Е ПО-ВСЕМОГЪЩ, ОТКОЛКОТО СЪМ АЗ, ЧЕ Е НАПЪЛНО БЕЗПОМОЩЕН ПРЕД ЗЛОТО, ИЛИ В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ, ОНОВА, КОЕТО БОГ НАРИЧА ЛЮБОВ, НИЕ ГО НАРИЧАМЕ НАЙ-САДИСТИЧНА ОМРАЗА ОТ СТРАНА НА НАЙ-КЪРВАВИЯ МАСОВ УБИЕЦ!
— Е, добре — казва отецът, внезапно станал откровен.
— Аз греша, нрав си ти. Исках да ти дам утешение, а на теб ти трябва истината. Както мнозина Божии чеда, ти отхвърляш организираната религия, господин Рационален Мислителю. Знаеш, че аз не мога да отговоря на тези въпроси, никой свещеник не може да им отговори. А сега ще трябва да си изградиш своя собствена религия.
— Но защо? — питам аз. — Аз не се нуждая от религия. Мога да мина и без нея.
— А ще оставиш ли загадката защо сме дошли на този свят без разрешение?
— Да оставя тази загадка без разрешение — обърнах се към Дики от сцената — би означавало да призная, че съществува нещо, което не мога да разбера. А знаех много добре, че ако достатъчно силно искам да зная, не съществува нищо, което да не успея да разбера. За неофитите това бе първият принцип на моята религия.
Върнах се към своята сценка.
— Никак няма да ми бъде трудно — казвам аз. — Всяко дете може да предложи нещо по-добро от свят, който е касапница и Бог с нож в ръка.
— Но това си има своя цена — предупреждава ме свещеникът. — Ако изградиш своя собствена теология, ти ще бъдеш различен от всички останали…
— Това не е никаква цена — надсмивам му се аз. — Това е награда! А и освен това, нали никой не вярва в един безсилен Бог, в един убиец? Няма да е никак трудно.
Моят вътрешен отец се усмихва при тези думи със снизходителна усмивка и изчезва.
Дики ме гледаше, захласнат от моята сценка.
— Щом той си отиде, аз бях обзет от безпокойство — продължих аз, — Дали не проявих привързаност и прекалена емоционалност като избухнах по този начин? През следващите десет години аз съвсем хладнокръвно и внимателно изграждах това свое разбиране, без главни букви, без възклицания. Толкова дълго време ми беше необходимо, но най-сетне отломките бяха сглобени и основата положена. Благодарение на брат си, аз възстанових Бога. Помогни ми да разбера всичко това, Дики, покажи ми къде греша.