— И в света на Привидностите ли?
— Привидностите са си привидности — отвърна той. — Нищо не може да унищожи Живота.
— Животът обича ли те?
— Животът ме познава. Аз не мога да бъда унищожен. И аз съм един прекрасен човек…
— Ами ако не си? Ако Животът не познава привидности, ако Животът няма отношение към пространството и времето, ако Животът вижда само Живота, ако Животът не познава Условностите, може ли Животът да те познава теб като добър или лош човек?
— Значи ли това, че Животът ме вижда съвършен?
— Ами ти как мислиш? — попитах аз. — Може би това означава любов? Чакам идеи.
Той мълча дълго, присвил очи с вдигната глава.
— Какво има? — попитах аз.
Той изглеждаше така, сякаш държи в ръката си експлозив, но не му е приятно да взриви цялата моя красива конструкция, която бях изграждал цял живот. И все пак аз не бях единственото му възможно бъдеще. Целият живот беше пред него, а човек не може да живее с идеи, на които не вярва достатъчно.
— Кажи ми какво има — обърнах се към него аз, с разтуптяно сърце.
— Не ме разбирай погрешно — каза той. — Признавам, че така, както е изложена, логически твоята религия може би е вярна — той се замисли. — Но…
— Но какво…?
— Но какво общо има това с моя живот, като Привидно Човешко Същество, тук върху тази Привидна Планета? Твоето Е, е много хубаво, Ричард — каза той, — но какво от това?
Засмях се сам на себе си в тишината. Нима ми се е случвало често нещо, което друг реши да направи, да бъде от значение за мен? Чувствах се така, сякаш някаква спойка на вътрешния ми кораб се беше пробила под водата и ме залива напрежение и тревога и аз започвам да затъвам в морето. Не съм толкова лек, бърз и подвижен, както ми се ще, а и не зная защо е така.
— Никога ли не си си казвал: „и какво от това“? — пита Дики. — Сигурно си си задавал този въпрос!
Наведох се и хвърлих един тежък лъскав камък надолу по склона. Ако достатъчно повярваш, мислех си аз, почти всичко може да полети.
— Нали затова изпрати Шифърд — обърнах се към него аз, — защото искаше да усвоиш онова, което съм познал.
— Не съм изпращал никакъв Шифърд… Вдигнах друг камък и продължих своите проучвания по аеродинамика на скалните отломки.
— Да — каза той. — Исках и продължавам да искам да усвоя онова, което си познал. Извинявай, ако съм засегнал чувствата ти с моето „и какво от това“.
Аз бях предпочел да мълча, за да не му натрапвам моя начин на мислене… Той обаче бе изтълкувал моето мълчание като засегнати чувства от един несправедлив въпрос. Колко е трудно за хората да се разбират взаимно, освен когато вече са постигнали съгласие, помежду си!
— Имам нужда от твоята помощ при един проблем — казах аз. — Искам да ти покажа какво съм научил, но искам и да ти дам свобода на избор, защото ти ще използваш това познание по свой начин, различно от мен, и сигурно все някак ще успееш да ми дадеш да разбера как си го направил и защо. Искам да бъде така. Вярваш ли ми?
Той кимна.
— Но има и още нещо, което съм разбрал и то е никого в нищо да не убеждавам. Когато ти ме попита: „И какво от това?“, този въпрос ми се видя като предупредителен знак: ако решиш да му доказваш своята истина, той няма да повярва на думите ти!
— Не, не исках да кажа това…
— Нямам нищо против да ти разкажа каквото зная, да ти го обясня, колкото мога по-ясно, но помни, че аз не поемам отговорност за някого, над когото нямам власт… тоест, за никой друг, освен себе си.
— Но аз…
— Да се осланяш на другите, за да познаеш нещата, Дики, е същото, както да се осланяш на лекарствата, за да оздравееш. От тях може да има полза, само когато ги има и когато са подходящи… Когато ги няма или са неподходящи, те не служат за нищо. Но при положение, че цял живот се учим да разбираме онова, което познаваме, тогава онзи вътрешен познаващ Аз ще бъде винаги с нас и когато греши, ще можем да го поправим, докато се усъвършенства и започне винаги да ни служи.
— Ричард, аз…
— Запомни, Капитане: причината, поради която съм тук, не е да те убеждавам в нещо или да те направя мой последовател, нито пък да те превърна в онова, което съм аз самият. Достатъчно ми беше трудно да направя от Ричард това, което съм аз. Не искам да бъда водач на никого, освен на самия себе си. Ще се почувствам искрено по-добре, ако ти престанеш да се интересуваш от това кой съм, в какво вярвам и защо съм различен от всяко друго твое възможно бъдеше. Длъжен съм да ти дам информация и да откликна на твоето любопитство. Не съм длъжен обаче да те накарам да мислиш като мен. Защото моите убеждения могат да се окажат пълна заблуда.