— В повечето случаи ли? Даваш ми магическа формула и ми гарантираш, че в „повечето случаи“ тя ще има успех, така ли?
— Ако няма, тогава се проявява Принципът на Случайността.
— Значи, принципът на случайността — повтори той.
— Да вземем следния пример: Решаваш да извършиш някаква жизнеутвърждаваща промяна в света на привидностите, който те заобикаля. Решението ти ще доведе до промяна.
Той кимна.
— Заявяваш, че „Животът Е“ с пълна увереност в истиността на това твърдение и от душа и сърце полагаш усилия, за да преобразиш онова, което желаеш.
Той отново кимна с глава.
— Но ето, че няма промяна — казах аз.
— Тъкмо смятах да те попитам какво става тогава.
— Ето какво правиш в такъв случай: продължаваш да полагаш усилия и започваш да търсиш внимателно онези случайни съвпадения, които могат да възникнат. Бъди бдителен, защото случайното съвпадение винаги се явява под прикритие.
Той кимна.
— Осланяй се на случайността да те води! Дики не остана въодушевен от думите ми.
— Дай ми някакъв пример — каза той.
— Например: искаме да преминем през тази тухлена стена, защото тя ни държи в границите на един привиден живот, който предпочитаме да променим.
Той кимна.
— Работим като луди, за да го променим, но стената си остава тухлена и по-твърда от всякога. Проверили сме всичко: няма нито таен изход, нито стълба, нито лопата, за да направим изход надолу… Само твърда стена.
— Само твърда стена — съгласи се той.
— И тогава, смълчи се и се вслушай. Не дочуваш ли приглушен звук на някакъв мотор оттатък стената? Дали пък водачът на булдозера не е оставил мотора да бръмчи, прекъснал работата си за малко на обяд и машината случайно е превключила на първа скорост? Може би по една щастлива случайност булдозерът бумти и с пълна скорост се приближава насам?
— А нима трябва да разчитам на случайността?
— Спомни си, че този свят не е реален. Той е терен за игра на привидностите, където ние усвояваме практиката да преодоляваме онова, което ни се струва, че е, с помощта на онова, което знаем, че е истинската реалност. Принципът на Случайността е мощно оръдие, което ни позволява на този терен на привидностите да се прехвърлим от другата страна на стената.
— Помагал ли ти е някога този Принцип на Случайността?
— Какво ли не дължа на него? Всеки основен поврат в моя живот е бил предизвикан от някаква случайност.
— О… — възкликна подигравателно той. — Дай ми поне един пример.
— Помниш ли как ходеше с велосипеда си до летището, хващаше се за мрежестата ограда и дълго висеше до табелата с надпис: „Вход само за пилоти и пътници“!
Той кимна.
— Случвало се е безброй пъти.
— Помниш ли как мечтаеше да летиш, как обичаше да рисуваш самолети, как си правеше модели на самолети и пишеше съчинения за самолети в училище, обещавайки си, че един ден непременно ще станеш летец?
Той широко отвори очи, удивен, че аз, възрастният човек, помня.
— Летенето бе една твърда стена — казах аз. — Когато поисках да се науча да летя, нищо не се получи. Нямаше пари за уроци по летене, нямах приятели със самолети, никаква кръстница-вълшебница не се появи изневиделица, никакви семейни традиции. Татко мразеше самолетите. Завърших гимназия и влязох в колеж, занизаха се часове но химия, по аналитична геометрия, по творческо писане и ихтиология. Но имаше и един предмет, който промени целия ми живот: уроците по стрелба.
— С лъкове и стрели ли?
— Физическото възпитание беше задължителен предмет и стрелбата ми се стори най-лесна, Той кимна.
— Когато дойдеше понеделник сутрин, аз се строявах в един клас от двайсет момчета на открито. Точно до мен по една случайност се нареждаше едно по-голямо момче, което вземаше последните си часове преди дипломиране. Веднъж, както двамата се бяхме изправили и решително запращахме стрелите си в мишената, случайно над нас прелетя самолет на път към летището на Лонг Бийч. Вместо да изстреля поредната си стрела, Боб Кийч отпусна лъка си и вдигна поглед към самолета. Този поглед промени целия ми живот.
— Само един поглед ли?
— Никой в Лонг Бийч дори и не поглежда самолетите. Там те са нещо обичайно. Това момче, казах си аз, сигурно се интересува от самолети, щом се заглежда така. По един съдбовен начин аз изрекох светкавично, преди още да осъзная абсурда на думите си: „Боб? Мога да се обзаложа, че си летателен инструктор и търсиш някой, който да мие и лъска самолета ти, а в замяна на това ти да го научиш да лети“.
— И той каза „да“ — досети се Дики.
— Не. Той ме погледна учуден и каза: „Откъде знаеш?“
— Не може да бъде — усъмни се Дики. — Нима е възможно това? Звучи невероятно.