— Напълно вероятно е. Боб Кийч току-що бе получил свидетелство за летателен инструктор и трябваше да обучи петима ученика, преди да получи постоянен сертификат.
— Но откъде си могъл ти да знаеш, че трябва да учи някого да лети?
— Може би някаква интуиция? Надежда? Тогава си мислех, че е късмет. Само след шест месеца Боб Кийч ме научи да летя. Избягах от училище, за да постъпя във военновъздушните сили и да прекарам остатъка от живота си във въздуха. Принципът на Случайността бе подредил съдбата ми, но аз разбрах за съществуването на този принцип едва двайсет години по-късно.
— Как действа този принцип?
— Сходните неща се привличат. Този принцип ще продължи да те изненадва през целия живот. Избери онова, което обичаш и работи, за да го осъществиш и нещо непременно ще се случи, нещо, което не би могъл да планираш, ще се появи, за да съчетае сходните неща, да те освободи, да те насочи по пътя, докато се изправиш пред поредната стена.
— Поредната стена! Отново ли ще бъда изправен пред стена?
— Това не е толкова тежко, колкото изглежда. Не е нужно никакво усилие, за да изпаднем в най-тежката ситуация, която можем да си представим… Винаги, когато забравяме за своите чудотворни способности, това става от само себе си. Интересното е не да се оставиш да попаднеш в беда, а да излезеш от нея. Играта се състои в това да си спомним кои сме и да използваме своите могъщи възможности. Но как можем да се научим на това, без да го практикуваме?
Той не бе съвсем убеден.
— Не зная…
Дали пък не се стреми към едно безметежно бъдеще? — питах се аз. Защо тогава е избрал това измерение на пространството и времето, след като търси безметежност.
— Предлагам ти един мисловен експеримент — казах аз. — Представи си, че не искаш да промениш нищо в своя свят, че той не би могъл да бъде по-добър, отколкото е.
Дики се замисли за момент.
— Ура! — възкликна. — Би било прекрасно.
— Е добре. Опитай се да останеш в този свят един месец. Два месеца. Една година. Две години. Три. Е, как се чувстваш?
— Ще ми се да науча нещо ново. Искам да извърша нещо по-различно.
— Виждаш ли, ти самият си причината за този свят на привидностите.
— Значи ние обичаме да научаваме нови неща, така ли?
— Обичаме да си спомняме онова, което вече знаем. Когато слушаш любимата си музика или гледаш един хубав филм повторно, или пък препрочиташ любимия си разказ, ти знаеш предварително какво ще се случи, нали? Удоволствието е в това да го преживееш отново толкова пъти, колкото пожелаеш. Същото става и с нашите техники. Първоначално ние си спомняме съвсем смътно своята същност и смирено изпробваме техниката на Избора; Принципа на Случайността; Въплъщаването-на-мисълта-в-опитност; Привличането на сходните неща; експериментираме със Закона за Промяна на Привидностите, за да превърнем външния си свят в отражение на вътрешния.
— Страхотно.
— И когато променим света веднъж, три пъти, десет пъти, ставаме малко по-смели и сигурни в себе си. Способностите ни действат! С практиката започваме да им се доверяваме напълно, спомняме си всичко, което можем да постигнем с тях — да променяме привидностите според вътрешните си желания и да се отправим на нови приключения, подчинени на различни закони.
— Разкажи ми за други такива способности — помоли той.
— Колкото желаеш! В сърцата ни се проявяват всички космически закони. Достатъчно е да усвоиш само някои от тях, и то добре, и нищо не би могло да застане между теб и личността, която желаеш да бъдеш.
— Но нали точно за това и говоря с теб! Не съм сигурен кой именно искам да бъда!
Настъпи мълчание и аз се замислих над тази загадка, която не можех и сам да разреша.
— Това може да бъде сериозна пречка — промълвих.
С всеки от нас се случва това, мислех си аз. Събираме всичко, което сме научили до определен момент, и оставяме познатото зад гърба си. Това болезнено откъсване не е никак приятно, но някъде дълбоко в сърцето си ние смътно долавяме, че сбогуването със сигурността е единствената сигурност, която някога можем да познаем.
Колко ли пъти се случва това през нашия живот, може би стотици?
Ние напускаме сигурността на семейството, за да отидем сред непознатите на игралното поле. Напускаме сигурността на приятелите от съседната врата, за да се хвърлим в казана на училището. Отказваме се от сигурността да слушаме в училище и със страх даваме своите собствени отговори. Хвърляме се от платформата за скокове, за да направим две и половина превъртания във въздуха. Откъсваме се от лекия и прост английски, за да се потопим в дълбоките дебри на немския. Избягваме от уютното състояние на зависими деца сред ледения хлад на живота, оставени сами на себе си. Напускаме какавидата на обучението и се впускаме във вихъра на работата. Напускаме защитеното си съществуване на земята заради чудесните предизвикателства на полета. Отказваме се от сигурността на самотния живот, за да се впуснем с вяра сред бурите на брака. Скъсваме с изтърканите удобства на живота, за да поемем страшното приключение на смъртта. Всяка стъпка във всеки живот, изживян с достойнство, представлява бягство от сигурността към непознатото и можем да се доверим единствено на онова, което в този момент смятаме за истина.