Той говореше, докато шофираше, описвайки моите реактивни двигатели, къщата ми, приятелите, семейството и кучето ми; разказваше ми в най-големи подробности епизоди от ранните ми години, за които бях забравил, докато го чух да ми ги припомня.
Характерите в книгите ми наистина са реални, това е така, но някои от тях са като тахиони… те съществуват в свое измерение и всеки от тях е толкова могъща проява на живота в своя свят, колкото сме и ние в нашия. В книгите те се появяват в моето измерение и го променят.
Шифърд или беше един от тези характери, или беше най-големият ясновидец в света.
— … олеандъра зад ъгъла на стената. На една коса подпора до комина стои апаратът, който бе заварил от един меден лист. Това са закривени елипси — наричаше го Радар. В гаража парчета въглени и рисунки — домашната работа на майка ти за нейните курсове по изобразително изкуство. Дървеният отвор на тавана, който използваш за таен вход към къщата…
— Имам един въпрос.
Той млъкна веднага и ние продължихме да пътуваме мълчаливо, засенчвани по пладне от огромни вечнозелени дървета. Старата кола се тътреше бавно по стръмните планински завои.
— Ти не говориш в минало време, сякаш това става сега — казах аз. — Нали става дума за моето детство. За теб сякаш то е все още реалност. Говориш за мене, сякаш сега искам нещо, но имаш предвид Дики, мене от моето минало.
Той кимна.
— Разбира се. Онова време е на отсрещната страна на улицата.
Ангелите-наставници не са опитни шофьори. Един от завоите на пътя из Тигровата планина свива рязко към края на урвата и обикновено човек трябва да се хване в колата за нещо, за да не падне. Обаче Шифърд остави следи от гумите си така, че те могат да се видят и досега, черните гуми са се впили в отчаяна извивка върху голата скала.
— Извинявай — каза той. — Не съм карал доста отдавна.
Опитах се с всички сили да се задържа на краката си като се придържах в прокъсаната облегалка.
— Само след малко пътят става по-лек. Лек или труден, за моя шофьор нямаше никакво значение; друго бе важно за него.
— Ти не си спомняш много неща от времето, когато бе малък, нали?
— Когато ми разказваш, си ги спомням. Иначе не.
— Добро момче си ти. Решиш ли нещо да научиш, залавяш се съвсем сериозно. Спомняш ли си как се учеше да пишеш?
Спомних си за часовете по творческо писане на Джон Гартнър в гимназията. Дали човек може да се научи да пише, или това познание просто докосва онзи, който успява да осъзнае силата на зачеркнатата дума?
— Не — каза той. — Имах предвид краснописа. Майка ти сядаше на кухненската маса да пише писма, а ти сядаше до нея с лист и молив и започваше да изписваш О-та и Л-та, и Е-та. Чертаеше лулички, криви и кръгчета страница след страница.
Спомних си. Червеният молив. Р-тата и С-тата. Чувствах се толкова голям, когато изписвах тези равни, подредени знаци от ляво на дясно върху листа. Майка ми казваше, че са много красиви и това ме караше да се упражнявам още по-старателно. А днес имам най-лошия почерк на света.
— Значи, ти познаваш Дик доста добре, така ли? — попитах аз. Той кимна.
— Доста по-добре, отколкото познавам теб.
— Защото той се нуждае от помощ, а не аз, така ли?
— Защото той търси помощ, а ти не.
Фордът направи един последен завой и ние се изкачихме на върха на планината, дърветата се отдръпнаха пред внезапно ширналите се хоризонти на северозапад. Той паркира колата на стотина метра от площадката за излитане и аз протегнах ръка да отворя вратата.
— Радвам се, че се грижиш за него — казах аз. — Предай му от мен много поздрави.
Той нищо не отвърна. Аз слязох от колата, вдигнах калъфа с моя планер и го преметнах през рамо. Вятърът беше лек, както и преди. Ако не успея и този път да се задържа по-дълго във въздуха, просто ще скоча за последен път и ще се стягам за вкъщи.
Наведох се и му махнах през прозореца.
— Удоволствие бе за мен да се запознаем, господин Шифърд — обърнах се аз към него. — Благодаря, че ме взе с колата си.
Той кимна и аз тръгнах да се отдалечавам.
— Ей, само още нещо — извика той след мен. Аз се обърнах.
— Имаш ли нещо против да ми дадеш автограф на една книга за Дики?
— Съвсем не.
Дори и не ми мина през ум, че това е невъзможно.
Онова, което ни позволява да прескочим оградата на времето е надеждата и интуицията, а не топовете хартия и мастило.