— Спокойно, Ричард, спокойно — утешаваха ме останалите ми колеги, седнали зад своите пишещи машини. — Става дума само за една запетая, та нали не пишем най-великия американски роман тук? Дъгласката компанията плаща добре, а и това е работа, която няма да изгубиш, благодари на Бога и не коментирай пунктуацията на редакторите.
Аз с голямо усилие се опитвах да се приспособя. Защо трябва да тъпча тази суха слама тук, когато съвсем наблизо, отвъд оградата, е пълно със свежа зелена детелина? Ако започна да пиша самостоятелно, никой няма да ми налага къде да слагам запетаите, запетаите, ще, си идат, точно там, където, аз, по,искам, да, б,ъ,д,а,т,!
Ето как постепенно се зараждаше древната дилема: в мен тупкаше сърце на примадона в тялото на бик.
— Решил съм да напусна Дъгласката самолетна компания — заявих веднъж на обяд, седнал на предната броня на своята кола трета употреба. — Ще мина на свободна практика за момента, имам идеи за разкази, които няма да бъдат публикувани в техническото описание 1-С-124 С-1, независимо къде ще сложа запетаите.
— Разбира се — каза Бил Кофин, дъвчейки своя чипс до мен. — Всички имаме намерение да напуснем Дъгласката самолетна компания. Заг ще го повикат следващия месец във военновъздушните сили и след година ще стане капитан; Уили Пиърсън ще получи патент за своето автоматично устройство и скоро ще стане богат човек; романът на Марта Дайър отново пътува по пощата и този път сигурно ще се продаде и ще стане бестселър. — Той разбърка кесията, където си държеше обяда. — Не са малко такива. Искаш ли чипс?
— Не, благодаря.
— И аз мисля, че могат да се изкарат добри пари като продаваш свободно труда си, както твърдят всички. Но забележи, Ричард, че никой от нас не е прескочил оградата. „Дъглас“ може и да не предлага слава и блясък, както ако тръгнеш по море с четирийсет и осем футов траулер, но Дъгласката компания ти дава сигурност, разбираш ли?
Аз кимнах.
— Когато казвам сигурност, ти разбираш какво имам предвид, нали? Това не е най-тежката работа на света. А и сега, когато никой не ни слуша, можем да си признаем, че ние сме платени много повече за много по-малко работа от всички, които познавам. Освен това, докато Америка има нужда от самолети и военновъздушните сили използват товарни самолети, ние с теб няма как да загубим работата си.
— Да…
Аз си ръфнах от чипса по-скоро от любезност, отколкото от глад.
— Убеден си в думите ми и все пак искаш да взривиш кафеза, така ли? Аз не отвърнах.
— Наистина ли си мислиш, че можеш да печелиш толкова пари от свободна практика? Колко разказа трябва да издадеш, за да спечелиш парите, които получаваш сега?
— Доста — отвърнах аз. Той сви рамене.
— Пиши си разкази за развлечение, но продължавай да работиш в Дъглас за пари. Ако разказите ти не се продават, поне няма да умреш от глад. А ако се продават, можеш да напуснеш.
Сирената зазвуча, за да оповести края на обедната почивка и Бил разпръсна остатъка чипс на земята като моряк, който се грижи за чайките.
— Ти си едно голямо дете и не чуваш какво ти говоря — каза той. — Ще напуснеш, но някой ден ще даваш мило и драго да се върнеш тук, в А-23 и с удоволствие ще се съгласяваш да слагаш запетайки, където ти казват редакторите. — Той посочи към паркинга. — Погледни тук. Готов съм да се обзаложа на една монета, че един ден ще застанеш пред тази врата отвън, ще погледнеш насам и ще си спомниш що е това сигурност.
Не! — помислих си аз. Не се опитвай да твърдиш, че моята сигурност зависи от някой друг. Аз сам съм си отговорен за нея. Моята сигурност е страничен резултат на това, че давам своите умения, своите знания и своята любов като дар на света. Сигурността се ражда от една идея, на която си посветил време и внимание. Това е моята истина. Независимо колко стабилни чекове бих могъл да получавам от счетоводството на Дъгласката самолетна компания. О, Боже, мислех си аз, не те моля за работа, а те моля за идеи и позволи ми да се махна оттук заедно с тях!
Разсмях се, събрах си трохите и скочих от бронята.
— Може и да си прав, Уили. Един ден аз ще застана пред тази врата отвън и ще надникна вътре.
На следващия ден подадох заявление и в края на месеца бях свободен писател, на път към глада.
Двайсет години по-късно, макар и не с точност до деня, веднъж пътувах за Лос Анджелис и свърнах на юг по магистралата „Сан Диего“, където зърнах познат надпис, обърнах инстинктивно към булевард „Хоторн“ и след това малко на изток.
Как умее тялото да си спомня какви движения да извърши! Тук завой наляво, сега отново Наляво, после направо по тази дълга алея, обградена с евкалипти.