Беше почти обяд и слънцето ярко грееше, когато стигнах до мястото без никакво отклонение. Там все още си стоеше блестящата метална ограда, около същия огромен паркинг и същата метална сграда, издигнала се по-висока, отколкото си я спомнях. Спрях пред вратата и излязох от колата с разтуптяно сърце. Цялата сцена беше пред очите ми.
Паркингът беше застлан със сиви каменни плочи, между които бе поникнала трева. Никъде не се виждаше нито една кола.
Тежки вериги висяха на вратите, здраво заключени с огромни катинари.
Времената са трудни за свободните писатели, спомних си аз. Но те могат да станат трудни и за големите самолетни компании също.
Някъде в далечината ми се мярна призракът на Бил Кофин, който се бе обзаложил с онзи, който бях навремето, и ето че бе спечелил баса. Спомних си що е това сигурност и стоях сам пред заключената врата и празно гледах в нищото.
Подхвърлих през плета една монета на моя приятел и след дълго усамотение, подкарах колата обратно, питайки се къде ли е той сега.
Светът е разтърсен от войни и тероризъм — говореше коментаторът, още щом светна телевизионният екран. — Днес за съжаление сме принудени да констатираме, че се шири смърт и глад, суша, наводнения и болести, епидемии и безработица навсякъде по света. Морето загива и нашето бъдеще заедно с него. Климатът се променя, горите стават жертви на пожарища и ненавистта в обществото достига своя апогей — имащите срещу нямащите, консервативно настроените срещу хипитата, икономически спад, озонови дупки, парников ефект и хлорофлуоровъглеводороди, редица животински видове изчезват, извинете, изчезнаха, наркоманията рязко се увеличи, образованието е мъртво, градовете се рушат, планетата е пренаселена, престъпността завладява улиците, банкрутират цели държави, въздухът е замърсен, почвата радиоактивна, валят киселинни дъждове, реколтата спада, пожари, градушки, вулкани и земетресения, урагани, наводнения и торнадо, разливи на нефт, неблагоприятна радиационна обстановка — всичко става според предсказанието в Книгата на Предупрежденията. А освен това един гигантски астероид се приближава към земята. В случай на стълкновение с него, животът на планетата ще бъде унищожен.
— Да превключа ли на друг канал? — запитах аз.
— Не, този е добър — отвърна Леели. Дики се сгуши от страх в душата ми.
— Значи, всички ще умрем.
— Така се говори.
Продължавах да гледам този Армагедон на екрана.
— Ти никога ли не се отчайваш? — попита ме той. — Не се ли чувстваш зле? Не изпадаш ли в депресия?
— А има ли някаква полза от това? Защо да изпадам в депресия?
— Ами от това, което виждаш! От това, което чуваш! Та те говорят за Края на Света! Да не би да се шегуват?
— Не — отвърнах. — Нещата вървят доста по-зле, отколкото те могат да обобщят в трийсет минути.
— Но тогава няма надежда! Какво тогава правиш ти тук?
— Няма надежда ли? Разбира се, че няма надежда, Капитане! Няма никаква надежда, че нещата такива, каквито са били вчера, ще бъдат и утре. Няма никаква надежда, че нещо, освен реалността, може да остане вечно. А реалността не е време, нито място. Ние наричаме това място тук Земя, но неговото истинско название е Промяна. Хората, които имат нужда от надежда, или не бива да избират земята, или не бива да приемат игрите, които играем тук, прекалено сериозно.
Докато му говорех това, се почувствах като турист на тази планета, след което си дадох сметка, че е именно така.
— Но това са ужасни новини!
— Това е, както при летенето, Дики. Понякога си решил да летиш, а метеорологичната прогноза предупреждава, че ще има буря, че се очаква градушка, че са възможни пясъчни бури, че върховете на планините са обвити в мъгла и че индексът на подемната сила на самолета е нисък и че си пълен глупак, ако решиш да тръгнеш при тези условия. А ти излиташ и полетът минава прекрасно.
— Прекрасно ли минава?
— Новините са също като метеорологичната прогноза. Ние не летим през метеорологичната прогноза, а през времето такова, каквото е.
— А времето е винаги хубаво, така ли?
— Не. Понякога е ужасно. Понякога е по-лошо, отколкото предвиждат.
— И какво правиш тогава?
— Опитвам се се справя с небето, което ме заобикаля в момента, по най-добрия начин, който ми е познат. Не отговарям за това как може да се оцелее при всякакви климатични условия навсякъде. Моята отговорност се простира дотам, да преодолея неблагоприятните условия в малкия отрязък от върха на едното до върха на другото крило на самолета и от колелата му до горните радари. Моята отговорност е в това, че сам съм избрал тъкмо тези климатични условия, като съм решил кога да летя и накъде да насоча носа на „Дейзи“. И до този момент не съм загинал.