— Ами какво ще стане със света? В очите му се четеше истинска загриженост. Той имаше нужда да разбере.
— Светът не представлява сфера, Дики. Той е огромна плуваща пирамида. В основата на пирамидата са най-нисшите форми на живот, които можеш да си представиш. Изпълнени с омраза, зли, унищожаващи заради самото унищожение, лишени от състрадание, издигнали се едва на една стъпка от съзнанието, което е толкова примитивно, че се саморазрушава още в самия миг на раждането си. Този тип съзнание е широко разпространен тук, на тази триизмерна трета планета.
— А какво се намира на върха на пирамидата?
— На върха е едно толкова усъвършенствано съзнание, че не познава нищо друго, освен светлината. Същества, които живеят в името на своята любов, в името на върховното си право, същества със съвършена перспектива, които умират с любяща усмивка, отправена към всяко чудовище, което би могло да ги убие заради удоволствието да гледа как някой умира. Мисля, че китовете са такива. А също и повечето делфини. И някои хора — истински човешките същества между нас.
— А между двете крайности сме ние — каза той.
— Ти и аз, дете.
— А не можем ли да променим света?
— Абсолютно — потвърдих аз. — Можем да променяме света по всякакъв начин.
— Нямам предвид нашият свят, а света. Не можем ли да го направим по-добър?
— Това, което е по-добро за теб и мен — казах аз, — не е по-добро за всички.
— Мирът е по-добър от войната.
— Съществата на върха на пирамидата сигурно биха се съгласили. Мирът би ги направил по-щастливи.
— А онези, които са близо до дъното…
— …обичат битките! Те винаги намират повод за война. В най-добрият случай си измислят идеална кауза: тази война водим в името на Бога, тази война водим за защита на своята родина, тази за прочистване на расата, за разширяване на империята, за да получим достъп до оловото и волфрама. Воюваме, защото ни плащат добре, защото е по-вълнуващо да унищожаваш живота вместо да го създаваш, защото войната ни носи препитание, защото всички други воюват, за да докажем че сме хора, или защото ни харесва да убиваме.
— Но това е ужасно — възкликна той.
— Не е ужасно — казах аз. — Това е напълно в реда на нещата. Когато на една планета има място за толкова широк спектър от различни нива на познание, може да се очакват големи конфликти. Не си ли съгласен?
Той се навъси.
— Не.
— Следващият път да си избереш планета с по-ограничени възможности.
— Ами ако следващ път не съществува? — попита той.
— Какво, ако грешиш, когато говориш, че има и други животи?
— Това е без значение — казах аз. — Ние изграждаме лично своя свят, спокоен или жесток, в зависимост от това, какво искаме да изживеем. Ние можем да постигнем съвършен душевен мир посред хаоса, можем също така да се отдадем на разрушение посред самия рай. Всичко зависи от това, каква посока ще дадем на собствения си дух.
— Ричард, всичко, което мислиш, е толкова субективно! Нима не можеш да си представиш, че съществуват неща, които не са ти подвластни? Че може да съществува напълно различен модел — например, че животът се е появил като нещо случайно, без никаква причина, независимо от това, какво мислиш или не мислиш ти, или че цялата ни планета е експеримент, заложен от извънземни същества, които ни наблюдават през телескоп.
— Това би било твърде скучно, Капитане, нещата да не ти бъдат подвластни, прекалено е досадно. Когато се оставя да бъда влачен от течението, аз се чувствам излишен и неудовлетворен. Не е интересно да летиш, ако не можеш да управляваш самолета. В такъв случай по-добре да излезеш и да вървиш пеш. Докато онези извънземни са достатъчно хладнокръвни и хитри, за да ме оставят да си мисля, че аз съм господар на собствената си незначителна съдба, готов съм да играя тяхната игра. Но само да посмеят да започнат да ми дърпат конците, веднага ще ги отсека.
— Те може би ти дърпат конците м-н-о-г-о в-н-и-м-а-т-е-л-н-о — каза той.
Аз му се усмихнах.
— Досега не са се издавали. Усетя ли конците, забележа ли вързани китките си, веднага ще извадя ножицата.
В края на документалния материал за всички световни катастрофи, коментаторът ни пожела приятен ден и изрази надеждата да се видим утре.
Лесли се обърна към мен:
— Тук е Дики, нали?
— Откъде знаеш?
— Безпокои се за бъдещето.
Тя е направо ясновидка — помислих си аз.
— Да не би да си разговаряла с него?
— Не — отвърна тя. — Но ако не е бил разтревожен от това, което гледахме току-що, щях да си помисля, че ти просто започваш да губиш разсъдък.