На сутринта Леели седеше пред компютъра и си тананакише нещо. Спрях пред вратата и почуках. — Няма никой, само аз.
— Ти не си никой — вдигна поглед от компютъра тя. — Ти си твърде много! Моят любим!
Явно, работата й вървеше добре, защото когато нещо не се получаваше, тя не си тананикаше, не вдигаше глава, тя просто откриваше допълнителна траектория на съзнанието си за мен и продължаваше да си върши работата.
— Колко тежиш? — попитах аз. Тя вдигна ръце над главата си.
— Сам виж.
— Чудесно. Превъзходно. Може би си малко по-лека, отколкото трябва, не мислиш ли?
— Май си решил да пазаруваш — каза тя.
Въздъхнах. Беше време, когато ми стигаха няколко минути да я убедя, като й докажа каква анорексия над-висва като заплаха над работещите жени или предскажа, че с наближаването на нов ледников период ще се съкратят световните хранителни запаси. Леели вече може да разбере и най-умелите ми уловки.
Въпреки това, трудът ми не отиде напразно, защото ми се удаде да разбера колко тежи.
— Искаш ли нещо по-специално? Надявах се да каже: „Да! Прав си, кекс и палачинки с течен шоколад“.
— Зеленчуци и ядки — отвърна тя, без да се замисля.
— Има ли нужда от още моркови?
— Записал съм си — отвърнах аз.
В навечерието на деня, когато решим да се възнесем от нашите тела, помислих си аз, ще направя две торти с лимон за всеки от нас и ще й предложа да ги изядем горещи. Моята съпруга сигурно ще откаже, възмутена от собствената ми недисциплинираност, и аз ще трябва сам да ги изям и двете.
Той ме откри близо до лавиците за ориз, между редовете с ядки.
— Вярно ли е, че летенето е цяла философия на живот?
Обърнах се и се зарадвах, че го виждам отново.
— Разбира се, Дики! За да можем да летим, трябва да повярваме в онова, което е невидимо за очите, нали така? И колкото повече научаваме за невидимия Принцип на Аеродинамиката, толкова по-свободни се чувстваме във въздуха, докато накрая почувстваме вълшебството на летенето…
— Има също така философия на боулинга. Този внезапен преход така ме порази, че аз повторих на глас:
— Боулинг?
Една жена, която бе застанала до рафта с пшеницата, се извърна към мен, който си говорех сам с пакет кафяв ориз в ръка. Аз кимнах с глава и в миг й се усмихнах: виждате ли, аз съм си малко странен.
Дики не обърна внимание на това.
— Логично е — каза той. — Щом има философия на летенето, трябва да има и философия на боулинга за онези хора, които не обичат самолети.
— Капитане — обърнах се мълчаливо към него, докато насочвах пазарската си количка към щанда със зеленчуците, — такова нещо като хора, които да не обичат самолети, не съществува. И все пак. има философия на боулинга: всеки от нас избира своята пътека и смисълът е в това да я разчисти от кеглите, които са нашите изпитания в живота и на които се натъкваме все отново и отново. Кеглите са проектирани така, че да могат да се събарят, те са конструирани специално за тази цел. Те обаче ще стоят на нашия път дотогава, докато не решим да предприемем съзнателни действия и да ги разчистим. Когато паднем със седем на десет, това не е беда, а удоволствие. То е нашият шанс да демонстрираме дисциплина, умение и благородство, когато сме поставени при трудни обстоятелства. Онези, които ни гледат, също изпитват удоволствие.
— Градинарството също е философия — каза той.
— Каквото посееш, това и ще пожънеш, разбира се. Мисли какви семена засяваш, защото техните плодове един ден ще трябва да ядеш…
Аз бях толкова погълнат от неговите въпроси, че минах покрай щанда с шоколадите, без дори да ги погледна, съчинявайки своите метафори за слънцето, бурените и водата и опитвайки се да предвидя неговите въпроси за философията на овчарския скок, философията на ралитата, на амбулантната търговия. В онова призвание, което обичаме повече от всичко, мислех си аз, можем да открием и най-ясната метафора и най-лекия начин да разберем защо сме избрали земята за своя игрална площадка.
— Но как действа всичко това, Ричард? — той веднага си прехапа езика, ужасен от грешката си. — Как според теб действа?
— Вселената ли? Вече ти казах.
Взех торбичка с ябълки от един открит щанд.
— Не вселената. Семената. Как и защо се случва всичко. Разбирам, че не е толкова важно, щом казваш, че всичко е привидност, но как така невидимите идеи, в които сме повярвали, се превръщат във видими обекти и събития?
— Понякога ми се иска да си пораснал, Дики.
— Защо?
Интересно, мислех си аз, докато вземах връзка цвекло. Не прояви ни най-малко недоволство при мисълта за такава невъзможна промяна. Наистина ли съм бил не само умен, но и емоционално зрял като дете?