— Край. Той изчака, докато платих покупките.
— Това ли е всичко? — попита.
— Не си ли съгласен? Да не би да си забелязал някаква грешка?
Той се усмихна, защото си спомни как татко ни учеше да се отнасяме сериозно към думите си.
— Как да съм забелязал някаква грешка, когато съм само дете?
— Можеш да ми се надсмиваш, ако искаш, можеш да ме наречеш откачалка, но няма да минат и сто години, когато някой ще публикува тези разсъждения в статия под название „Съвременна квантова теория“ и никой няма да го вземе за луд.
Той стъпи на рамката на количката за пазаруване, за да се повози малко, докато стигнахме до колата.
— Ако не попаднеш в капана на мизероните, това може и да се случи.
Правех пробен полет с „Дейзи“, като набрах двайсет хиляди фута височина, за да проверя турборегулаторите. Напоследък моторът бе започнал да буксува при по-големи височини и аз се надявах, като смажа клапите за изхвърляне на изгорелите смеси, да се оправи.
Светът долу бавно се движеше на две мили разстояние, после потъна на четири. Планините, реките и крайбрежието отвисоко изглеждаха като пастелна рисунка на ангел на неговите родни места. „Дейзи“ развива по-висока скорост на издигане в сравнение с много други леки самолети, но когато от високо погледнеш надолу, имаш чувството, че бавно се движиш сред дълбоко синьо въздушно езеро.
— Кажи ми от всичко, което си научил, едно нещо, което е задължително да зная. Нещо, което не бива никога да забравям.
Замислих се.
— Само едно ли?
— Само едно.
— Какво знаеш за шаха?
— Обичам да играя на шах. Татко ме научи, когато бях седемгодишен.
— Ти обичаш ли татко? Той се свъси.
— Не.
— Преди да умре, ще го обикнеш заради това, че е любопитен към всичко в света, че притежава чувство за хумор и съумява да следва в живота своите строги принципи. Засега, обичай го заради това, че те е научил да играеш шах.
— Но това е само една игра.
— Игра е и футболът, тенисът, баскетболът и хокеят на лед. Игра е и животът. Той въздъхна.
— Това ли е изключителното нещо, което трябва да зная? Очаквах нещо малко по… загадъчно — каза той. — Надявах се да ми разкриеш своята тайна. Всички казват, че животът е игра.
На шестнайсет хиляди фута височина задният мотор започна да пулсира — съвсем незабележимо ту да увеличава, ту да намалява оборотите си, въпреки че подаването на горивото оставаше равномерно. Аз отпуснах ръчката за контрол на витлото и двигателят заработи малко по-устойчиво.
— Искаш ли да споделя с теб една тайна? — попитах. — В някои редки случаи онова, което казват всички, може да се окаже вярно. Какво би било, ако всички се окажат прави, че вярата в този живот, вярата в тази земя е наистина една игра? Тогава…?
Той ме погледна, като мислеше над въпроса ми.
— Тогава… какво?
— Нека приемем, че сме дошли тук заради спорта, да усвоим определен набор от избори, които биха довели до положителни последици в дългосрочен план. Това е труден спорт, Дики. Не е леко да спечелиш тази игра. Но ако животът е игра, кажи ми тогава кое е истината в живота?
— Може би правилата? — предположи той.
— Да — потвърдих аз. — Кои правила?
— Трябва да си готов…
— Абсолютно съществено правило. Трябва да сме готови за играта, да сме приспособили своето съзнание. Той свъси вежди.
— Моля?
— Ако съзнанието ни не е приспособено, Капитане, не можем да играем на земята. Всезнаещото проявеление на съвършения Живот тук на земята се налага да отхвърли своето съзнание. И да се опира само на петте си сетива. После се налага да ограничи и тези пет сетива до възприемането на определени честоти, без да може да възприема друго. То чува честотите в диапазона от двайсет до двайсет хиляди херца и нарича това звук; вижда в спектъра между инфрачервеното и ултравиолетовото^ и нарича това цвят; приема линейното време, което протича от минало към бъдеще в едно триизмерно пространство, в едно двуного, сухоземно тяло на млекопитаещо, приспособено за живот в слънчевата енергийна система върху една планета от клас М, която се върти около единичната звезда от клас Г. И ето че сме готови за играта.
— Ричард…
— Това са правилата, Дики, и ние с теб също ги следваме!
— Не мога да твърдя нищо за теб, но аз…
— Приемай го, както искаш — казах аз. — Предлагам ти един мисловен експеримент: Какво би станало, ако не си налагаш ограничения? Какво би станало, ако можеш да виждаш инфрачервена и ултравиолетова светлина и рентгеновите лъчи наред с онова, което виждат всички наоколо? Смяташ ли, че къщите, парковете и хората ще ти изглеждат такива, каквито изглеждат на мен? Ще можем ли двамата да видим даден пейзаж по един и същ начин? Какво би казал, ако твоето виждане може да различи такива детайлни очертания, че масите изглеждат като планини, а мухите като птици? Ще бъде ли твоето ежедневие еднакво с моето? Какво би станало, ако чуваше всеки звук, всеки разговор в радиус от три мили разстояние? Как ще успееш да се съсредоточаваш в училище? Как би се чувствал, ако тялото ти не минава за човешко тяло? Как би се чувствал, ако можеш да си спомниш бъдещи животи още преди да си роден и минало, което никога не е било осъществено? Смяташ ли, че ще бъдеш добре приет да играеш с нас, останалите, ако не следваш правилата? Кой мислиш, че ще реши да играе с теб?