Той отпусна глава наляво, после надясно.
— Е, добре — съгласи се той, не чак толкова заинтригуван от правилата, колкото бях аз, но готов за изпитанието.
— Играта си има определен терен. Игрална дъска, поле или двор.
— Да? И после?
— Има играчи. Или отбори.
— Да. Без нас, играта е невъзможна — казах аз. — Какви са останалите правила?
— Има начало. Среда. И край.
— Да. И после?
— Развитие — каза той.
— Да. И после?
— И това е всичко — каза той.
— Пропусна едно основно правило — казах аз. — Ролите. При всяка игра, която играем, ние приемаме определена роля, с която се идентифицираме по време на играта. Всеки решава дали да бъде спасител, жертва, всезнаещ лидер, пасивен изпълнител, умен, смел, достоен, талантлив, безличен, безпомощен, живеещ ден за ден, демоничен, безгрижен, достоен за съжаление, сериозен, безотговорен, солта на земята, марионетка, комик, герой… Нашата роля зависи от случая и съдбата, но във всеки момент ние можем да я сменим.
— Каква е твоята роля в този момент? — попита той. Аз се усмихнах.
— В този момент аз играя ролята на Доста-Добър-Човек-от-Твоето-Бъдеще-с-Някои-Любопитни-Идеи-По-лезни-за-Детето. Ами твоята?
— Аз се преструвам на Момчето-от-Твоето-Минало-Което-Има-Нужда-да-Знае-Как-Е-Устроен-Светът.
При тези думи той ме изгледа много особено, сякаш бе свалил за малко маската си и аз можех да проникна отвъд ролята му, в неговата истинска същност. Аз обаче бях твърде погълнат от собствената си роля, твърде увлечен от насладата на урока, за да забележа това.
— Добре — казах. — Сега опитай се да се издигнеш над играта, но я наблюдавай и ми казвай какво става. Той се усмихна, после се навъси.
— Какво имаш предвид?
Аз завих със самолета надясно и се насочих към земята на три мили под нас.
— Знаеш ли как изглеждат игрите, когато ги наблюдаваш от такава височина? Той погледна надолу.
— О! — възкликна. — Много игри се играят едновременно. В различните стаи, в различните дворове, на различни площадки, в различни градове, в различни държави…
— … на различни планети, галактики и вселени — добавих аз. — Точно така! Друго?
— И времето е различно! — откри той. — Играчите-може да играят една след друга много игри.
Наблюдавайки нещата от горе, той започваше да разбира.
— Ние можем да играем за различни отбори, да играем за удоволствие или печалба, да играем срещу някой, когото е лесно да победим или пък срещу някой, срещу когото нямаме шанс да спечелим…
— Човек обича да играе, когато знае, че не може да изгуби, нали?
— НЕ! Колкото е по-трудно да спечелиш, толкова насладата е по-голяма! — той преосмисли отговора си. — Стига да печеля.
— Ако не съществуваше риск, ако знаеше, че не можеш да изгубиш, ако знаеше какъв ще бъде краят, щеше ли да изпиташ същата наслада от играта?
— Удоволствието е в неведението. Той рязко се обърна към мен.
— Боби знаеше края.
— Трагедия ли беше животът на Боби, след като той умря толкова млад?
Той погледна през прозореца на самолета надолу към земята.
— Да. Така и никога няма да узная какво щеше да стане от него, какво щеше да стане от мен, ако той не беше умрял.
— А ако приемем, че животът е игра, дали животът на Боби щеше да бъде трагедия?
— Нека да направим един мисловен експеримент. Усмихнах се на това предложение.
— Вие с Боби играете шах в една приятна къща с много различни стаи. Насред играта брат ти вижда как тя ще завърши, той не вижда възможност за никакъв друг резултат, отказва се от играта и тръгва да разгледа къщата. Дали си мисли, че е станала някаква трагедия?
— Не му е интересно, след като знае резултата и предпочита да разгледа останалите стаи. За него това не е трагедия.
— За теб трагедия ли е това, че е излязъл от стаята?
— Аз не плача — каза той, — когато някой излиза от стаята.
— Сега да се приближим към шахматната дъска. Вместо да играеш играта, ти си играта. Шахматните фигури се наричат Дики, Боби, мама и татко и вместо от дърво, те са от плът и кръв и вие сте се познавали през целия си живот. Вместо шахматни квадратчета, има къщи, училища, улици и магазини. И ето че играта се развива така, че фигурата, наречена „Боби“ е взета. Той изчезва напълно от шахматната дъска. Има ли нещо трагично в това?