— Това звучи толкова хладно — каза тя. — Но щом е така, значи въобще не бива да се стремя да ти доставя удоволствие.
— Ако не ти е приятно, не бива! Помниш ли, когато работеше по осемнайсет часа над нашата работа?
— Работата наистина беше наша, но аз я вършех сама — мило каза тя. — Да, спомням си.
— А помниш ли аз колко ти бях благодарен и признателен?
— Разбира се, че помня. Седеше там намръщен, мърморещ и ядосан, сякаш че си се преуморил до смърт.
— А спомняш ли си колко време продължи това?
— Все едно бяха години.
— И понеже ти вършеше работата вместо мен, спомняш ли си колко много се обичахме?
— Май си спомням, че към края на онзи период, изобщо не можех да те понасям! Аз работех от зори до полунощ, а ти безгрижно заявяваше, че отиваш да полетиш малко, защото си се преуморил, имаш късмет, че не съм те убила в такъв момент.
Колкото повече време прекарваме над работа, която мразим, помислих си аз, толкова повече радостта от брака ни убягва.
— Но най-сетне търпението ти се изчерпа — напомних й аз. — Ти си каза: по дяволите тази работа, по дяволите този скапан егоист Ричард Бах, аз искам отново да живея собствения си живот. Не се интересувам от него, интересувам се от себе си и искам да се радвам на живота.
— Точно така! — възкликна тя и в очите й припламна дяволито пламъче.
— И какво стана? Тя се разсмя.
— Колкото бях по-щастлива, толкова по-приятно ти беше на теб.
— Ето, виждаш ли! Чу ли какво каза, ти сама реши да бъдещ щастлива!
— Да, така е.
— Но това ме направи и мен по-щастлив — казах аз, — въпреки че не се опитваше Мен Да Направиш Щастлив.
— Точно така.
Почуках с пръст, като с чукче, по масата.
— Случаят е приключен.
— Струва ми се, че и ти се стараеше да ме направиш щастлива — каза тя. — Все ми казваше да не работя до толкова късно, да не се преуморявам.
— Така беше, отмина времето, когато се опитвах да решавам твоите проблеми, вместо теб.
— По онова време беше глупаво да ме подканяш да не работя — каза ти. — Сега аз мога да си позволя да не работя и да се забавлявам днес, защото сме на друг етап от живота си. Ние сами сме избрали работата, която имаме днес, тя не е работа на живот и смърт. Можем да я вършим или не, според желанието си, но по онова време нашата работа бе нещо сериозно. Ставаше дума за това да се измъкнеш от юридическите и финансови проблеми, които имаше, когато се запознах с теб, ако си спомняш. Без моята работа тогава, ти нямаше да бъдеш в такова благоприятно положение сега. В най-добрия случай, щеше да ти се наложи да напуснеш страната, а в най-лошия, не искам дори да си помисля. При такъв голям залог, аз избрах да работя като луда, затова ако искаше да ме направиш щастлива тогава, трябваше да се хванеш на работа заедно с мен!
— Но нима не разбираш? Аз не исках да върша тази работа, защото тя не бе от значение за мен. Изобщо не ме интересуваше. В редките случаи, когато се опитвах да ти помогна, аз се чувствах нещастен, сърдит и ставаше още по-лошо.
— И аз, разбира се, предпочетох да свърша сама работата, отколкото да имам до себе си един враждебен трол, който се опитва да ми „помогне“, като още повече обърква всичко, само защото е сърдит.
— Разбира се, че не. Ти имаше и друг избор, но както виждаш, опитвайки се да направя теб щастлива, аз само влошавах нещата, защото сам бях нещастен.
— Прав си, имах и друг избор. Трябваше да те оставя проблемите ти да те затрупат и да те смажат. Тогава ти щеше да получиш урока, който ти е бил необходим, вместо аз да получавам урок, който вече съм усвоила. От всичко аз разбрах ето какво: ако отново попаднеш в подобна каша, няма да те лиша от възможността да си получиш урока. Но фактически ти не се опитваше да направиш мене щастлива, опитваше се да направиш себе си щастлив, такъв, какъвто си сега.
„О-о! — казах си. Дали този разговор не предвещава буря?“
— Разликата между сега и тогава е тази, че нашият живот се промени и при днешното спокойствие и удобства и двамата имаме възможност да бъдем щастливи. Ти, изглежда, си мислиш, че това е така, защото аз внезапно съм предпочела да работя по-малко и да се забавлявам повече. Ти предпочиташ да живееш с убеждението, че съм работила заради самата работа и най-сетне съм се осъзнала. Аз пък мисля, че ти предпочиташе да живееш в своя измислен свят през онези години, защото не можеше да се справиш с огромните проблеми, които сам беше създал. Каквато и да е истината, аз се чувствам твърде щастлива в момента, за да продължавам този спор.