— Какво трябва да зная?
— Само една дума — отвърнах аз. — Запомни тази дума и всичко ще бъде наред. Запомни думата различен. Ти си различен от всеки друг на света, а също и от жената, за която ще се ожениш.
— Мога да се обзаложа, че ми казваш нещо просто, защото самият ти си мислил, че е просто, а се е оказало, че не е.
— Просто не означава очевидно, Капитане. Ние сме различни е откровение, до което много бракове не успяват да достигнат. Редица умни хора стигат до това разбиране едва много години след като пепелта от развода им се е утаила.
— Различни, но равноправни, така ли?
— В никакъв случай — казах аз. — Бракът не е арена на равенството. Леели например е много по-добра в музиката, отколкото съм аз. Никога няма да успея да науча онова, което тя е знаела на тринайсет години, а още ио-малко пък онова, което знае сега. Бих могъл да изучавам музика през целия си живот, но никога да не се науча да разбирам музиката като нея, нито да свиря. От друга страна, тя вероятно никога няма да може да кара самолет по-добре от мен. Започна двайсет години по-късно и не може да ме настигне.
— И във всичко друго ли съществува неравенство?
— Във всичко. Аз не съм организиран като нея, тя не е търпелива като мен. Тя е готова да се бори за своите каузи, аз предпочитам да бъда дистанциран наблюдател. Аз съм егоист, което от моя гледна точка означава, че действам според своите дълготрайни интереси; тя мрази егоизма, което според нея означава непосредствено самопожертвувание, въпреки всички последици. Понякога тя очаква от мен да пожертвам своите възгледи за това какво е правилно в името на нейните и много се учудва, ако откажа.
— Значи сте различни — каза той. — Не са ли различни всички съпрузи?
— Да, но почти всички забравят това. Когато аз забравя и очаквам от Леели да прояви егоизъм, когато тя забрави и очаква от мен да бъда организиран, ние очакваме от другия да владее умения, които вече сами сме придобили. Но това не може да стане. Бракът не е състезание да превъзхождаме качествата на другия, а сътрудничество, което се гради на взаимните ни усилия.
— И все пак мога да се обзаложа, че понякога различията могат да ви накарат да побеснеете — каза той.
— Не, понякога това, че забравяме различията помежду си ни кара да побесняваме. Когато си мислех, че Леели, това съм аз в друго тяло и че тя знае всичко, което си мисля всяка секунда, и че споделя всички мои ценности и предпочитания, това бе все едно да се спускам с бъчва от някакъв огромен водопад. Приемех ли това, следващата минута се оказвах в подножието на водопада, чудейки се какви са тези дъски и обръчи около шията ми, докато се опитвах да се задържа за някоя скала, мокър и съсипан като гъба. Чувствах се виновен за всичко, докато си спомня, че сме различни, и го приема. Той присви очи.
— Виновен ли? Но защо виновен?
— Спомни си максимите, които ти казах. Вината е притеснение, което изпитваме, когато искаме да променим своето минало, настояще или бъдеще заради някой друг. Вината е за брака онова, което е бил айсбергът за „Титаник“. Натъкнеш ли се на нея в тъмното, и потъваш.
— Надявах се жената, за която ще се оженя, да прилича на мене — каза той с копнеж в гласа.
— Не! Надявай се да не прилича на теб, Дики! Ние с Леели си приличаме само по две неща: и двамата сме съгласни, че имаме някои безусловни стойности и приоритети. Съгласни сме също, че двамата се обичаме много повече, отколкото когато се срещнахме. Във всичко останало сме повече или по-малко различни.
Той остана не докрай убеден.
— Не съм сигурен в това, че като премина през редица водопади, любовта ми към някого може да стане по-силна.
— Не Леели ме натикваше в бъчвата, Капитане, а аз самият! Въобразавях си, че съм я познавал, но сега, когато се връщам назад… Как съм могъл да бъда толкова глупав? И тя си имаше някои заблуди по отношение на мен, но каква радост е да извървиш толкова дълъг път заедно с човек, когото обичаш! Година след година, заедно с нея дори бурите ми носеха светлина, когато отминат. Понякога я прегръщам нощем и имам чувството, че току-що сме се срещнали, че едва сега сме се запознали!
— Трудно ми е да си го представя — каза той.
— Не мисля, че въобще е възможно човек да си го представи. То трябва да се преживее. Желая ти да имаш търпение и умение.
Оставих го насаме, за да размисли над думите ми. Едва по-късно си дадох сметка, че съм забравил да му кажа моята тайна за щастлив брак.
Всяко нещо притежава съзнание. Самолетите са живи същества, когато повярваме в това. Когато се грижа за „Дейзи“, мия го и го лъскам, ще дойде един ден, когато и той може да ми се отблагодари — да излети внезапно много високо или да се приземи на невероятно тесен терен. За четирийсет години летене това ми се бе случвало веднъж и аз не съм сигурен дали няма отново да имам нужда от подобен жест.