Затова и нямаше нищо странно в това, че сутринта лежах на циментовия под на хангара, за да бърша алуминиевия корпус на „Дейзи“ след тричасовия полет и полепналото масло.
Всяка нощ преминаваме в друго съзнание, мислех си аз, докато натопявах парцала си в бензин, но и всеки ден можем да го променяме винаги, когато вършим едно, а мислим за друго. Съня и събуждането, сънищата и мечтанията по сто пъти на ден — кой гледа на тях като на преминаване в други нива на съзнание?
Видях джинси от колената надолу, но краката бяха обути в старомодни тенис-обувки и аз разбрах кой се задава.
— Всичко в живота ли е твоя лична отговорност? — попита Дики. — Нима човек носи целия този товар?
— Всичко — отвърнах аз, щастлив, че ме е открил. — Не съществува такова нещо като масите. Съществуваме само ние — най-обикновени отделни хора, които живеем своя най-обикновен отделен живот така, както в обикновения случай си поискаме. И това не е никакъв товар, Дики. Удоволствие е да носиш отговорност за всичко и ние с удоволствие си помагаме.
Той седна на пода с кръстосани крака и започна да гледа как работя.
— Например как?
— Като например продавачът в магазина ти помага да си избереш храна, филмовият режисьор ти разказва забавни истории, дърводелецът изковава покрив над главата ни, самолетостроителят създава „Дейзи“, за да я продаде.
— Ами ако „Дейзи“ не съществуваше, ти щеше ли да си я построиш сам?
Ако сам трябваше да си построя самолета, той сигурно щеше да бъде по-малък от този. Щях да направя нещо леко от типа на делтапланер.
Натопих парцала в горивната смес. Съвсем малко е нужно, за да лъсна петната.
— Нима смяташ, че човек е длъжен, да си осигурява храна, дори ако няма магазини.
— А кой друг да го направи?
— Може би сам си готов да убиваш крави.
Докато лъсках самолета, забелязах пукнатина на стьклопласта, която започваше със следа от удар, недалеч от антената на далекомера. Не беше нещо сериозно, но си казах, че трябва да запълня пукнатината и да я за-поя.
— Леели и аз вече не ядем крави Дики, тъй като не желаем те да бъдат убивани. Смятаме, че ако не участваме с нищо в процеса на избиването на животните, също така не би трябвало и да използваме животински продукти.
Той се замисли над думите ми.
— А не носите ли кожени дрехи?
— Никога вече не бих си купил кожено палто или кожен колан, но мисля, че ще продължа да нося кожени обувки, ако нямам друг избор. Но може някой ден да се изправя пред щанда с кутията с обувки и да не намеря сили да ги купя. Принципите се променят бавно и ние така и не разбираме дали са се променили, докато не го почувстваме на практика. Когато нещо, което ни се е струвало съвсем в реда на нещата, престане вече да ни изглежда такова.
Той кимна, сякаш бе очаквал, че така ще кажа.
— Всичко е индивидуално.
— Да.
— А носиш ли отговорност за своето образование? — попита той.
— От мен самия зависи дали ще получа образованието, което желая.
— А за твоите забавления?
— Можеш да продължиш — казах аз.
— За въздуха, който дишаш, за водата, която пиеш, за работата, която работиш…
— …за моите пътувания, отношения, връзки, здраве, сигурност, цели, за моята философия и религия, за моя успех и провал, за моя брак, за моето щастие, за моя живот и смърт. Отговорен съм сам пред себе си за онова, което мисля, за всяка дума, която казвам, и за всяко свое действие. Това е така, независимо дали ми харесва или не. Затова отдавна съм взел решение, да го приемам.
Какво ли целеше с тези свои въпроси — питах се аз. Дали ме изпитваше.
Намазах полировката с восък, като внимавах да не засегна вихровите генератори и радиоантените, а всичко останало покрих с широк замах. Независимо дали ме изпитва или се интересува, бях готов да му кажа каквото зная.
— Значи така, всичко в света на привидностите човек си създава сам — обобщи той. — Ти лично си изградил цялата своя цивилизация?
— Да, благодаря — отвърнах аз. — Не искаш ли да разбереш как?
Той се разсмя.
— Няма да ми повярваш, ако ти кажа, че не искам.
— Все едно ми е — казах аз. — Е, може би няма да ти повярвам.
— Кажи ми. Как така ти лично изграждаш своята цивилизация?
— Ти и аз Дики, сме се родили с тази илюзия за време и място. После сме застанали в преддверието на съзнанието, решавайки дали да вземем участие, или да се оттеглим от всяка възможност, от всяка идея, от напредъка или разрухата, които това време ни предлага. Казали сме да на четенето, но и на бягството от къщи, да на плюшените животни, да на доверието към родителите, да на вярата във военната пропаганда, да на самолетните модели, не на груповите спортове, да на точността, да на сладоледа, не на морковите, да на домашните упражнения, не на пушенето, не на пиенето, да на егоизма, не на наркотиците, не на бягането от училище, да на любезно поведение, да на себеупованието, не на лова, да на стрелбата, не на тайфите, да на момичетата, не на училищната атмосфера, не на колежа, да на военната служба, не на политиката, не на служенето на другите, да на брака, да на децата, да на развода, не на повторния брак, да на повторния брак, да на морковите… Ние изграждаме съвършен уникален дигитален портрет на самите себе си и всяко да и всяко не е малка точица в нашия портрет. Колкото сме по-решителни, толкова по-ясна е картината.