— Всичко в света на моето съзнание, което е единственият свят, който съществува за мене на земята, е постигнато с моето собствено съгласие. Каквото не искам, мога да променя. Няма защо да хленча или да страдам, защото някой друг ме е подвел. Аз сам трябва да си помогна, не те.
— Ами ако някой те подведе, какво правиш тогава?
— Убивам го и продължавам нататък.
Той нервно се засмя.
— Сигурно се шегуваш.
— Ние не можем да унищожим живота, също както не можем да го създадем — казах аз. — Спомни си, че животът Е.
Почистих корпуса на самолета и взех стълбата, за да стигна до вертикалните стабилизатори, които се намираха на девет фута височина.
— В света на привидностите убивал ли си някого? — попита той страхливо.
— Да. Убивал съм мухи, убивал съм комари, убивал съм мравки и за съжаление трябва да кажа, че съм убивал също така и паяци. Убивал съм риба, когато бях не много по-голям от теб. Всичко това са неунищожими проявления на живота, но аз си мислех, че ги убивам и още съжалявам за това, докато си спомня истината.
— Убивал ли си човешки същества в света на привидностите? — постара се той да подбере внимателно думите си.
— Не, Дики, не съм.
По прекрасно стечение на обстоятелствата, помислих си. Ако бях постъпил няколко години по-рано във военновъздушните сили, щях да убивам хора в Корея. А няколко години по-късно, сигурно щях да убивам хора във Виетнам, ако не бях казал не на това други хора да ме командват.
— А тебе убивали ли са те?
— Никога. Аз съм преди времето и ще бъда след него.
Той се вбеси, ядоса се.
— В света на привидностите, дали твоята вяра за теб самия като ограничено…
— О, ако става дума за света на привидностите! — възкликнах аз. — Убивали са ме хиляди, милиони, трилиони пъти, безкрайно много пъти!
Дики се изкачи по стълбичката до хоризонталния стабилизатор и седна с лице към мен, като кръстоса пети и се наведе, погълнат от любопитство. Никое друго дете не би могло да се качи там, без да се уплаша, че обувките му за тенис могат да се подхлъзнат от боята или стабилизаторът да се повреди, или че може да падне от пет фута височина върху циментовия под. Но Дики можеше да сяда където си поиска. Това им е хубавото на безплътните, помислих си, чудно защо не ги каним по-често.
— Ти говориш за прераждане — каза той. — Вярваш ли в прераждането?
Аз напръсках горната половина на радара с течен восък и го излъсках.
— Не. Прераждането е поредица от животи, които следват един след друг на тази планета. Това ми се струва малко ограничаващо, някак стегнато около раменете.
— А какво ти приляга по-добре?
— Неограничен брой жизнени опитности, които избираме, някои в тяло, а други не. Някои на планети, а други не. И всички те едновременни, защото няма такова нещо като време. И всички те нереални, защото само единият Живот съществува.
Той се навъси.
— Защо безкрайните жизнени опитности да са истина, а прераждането да не е?
Навремето спомних си, това бе моят любим въпрос: защо така, а не иначе. С него карах мнозина възрастни да побесняват, но исках на всяка цена да разбера.
— Вярата в безкрайните жизнени опитности, не е истина в по-голяма степен, отколкото е прераждането — казах аз. — Докато не разберем че Животът Е, ние не просто вярваме в прераждането или безкрайните жизнени опитности, или в рая и ада, или в това, че всяко нещо умира. Ние изживяваме тези системи… Те са нашата истина и всяка минута ние им придаваме сила.
— Не разбирам тогава, защо да не признаем, че Животът Е и да престанем с всякакви игри.
— Аз обичам игрите. Ако някой се съмнява, че животът се живее за удоволствие, дай му подробна информация за неговото бъдеще…За всяко събитие, за всеки резултат, години преди да се осъществи. Колко време ще мине, преди да те помоля да спреш? Не, е забавно, ако знаеш какво предстои да се случи. Аз обичам шаха, въпреки че зная, че това е само игра. Обичам време-пространството, макар да разбирам, че то не е реално.