— И ти ми казваш всичко това? Как си могъл да го научиш?
— Мислех, че знаеш — отвърнах аз. — Откакто се помня, винаги съм се питал: как съществува тази вселена? Къде е нейното начало?
Очаквах той да си спомни кога се е породило моето любопитство, но той нищо не каза.
— Откъде знаеш, че това, което ми говориш, е вярно? — попита.
— Не зная. Но всеки въпрос за мене е като електрическа искра, която ме разтърсва, докато не открия отговора. Когато въпросът получи отговор, той се основава на интуицията, просветва синя искра и напрежението спада. Знам, че съм получил отговор, но не ми се казва дали е верен, или не.
— Дай ми един пример.
Аз леко лъсках крилото докато си спомнях.
— Когато си изкарвах прехраната, давайки развлекателни полети с „флийт“, моя биплан, имаше един период, когато се чувствах виновен. Справедливо ли е, казвах си аз, да живея така, да летя свободно като вятъра и да се препитавам от това, когато на другите хора им се налага да работят от девет до пет, за да си изкарват прехраната? Не може всеки да бъде пътуващ летец, мислех си аз.
— Това ли е бил въпросът ти? — попита той.
— Това бе напрежението, което не ме напускаше седмици наред, както когато съм изправен пред даден въпрос: не може всеки да бъде пътуващ летец. Защо не съм изложен на стрес като всички останали? Нима е справедливо да бъда толкова привилегирован?
На Него тази картина не му се струваше толкова привлекателна. Да спи криво-ляво под мръсното от бензин платнище заедно с плъховете под крилото на самолета и да развежда пътници за по един долар, той не можеше да разбере защо трябва да е най-щастливият човек на света.
— И до какъв отговор стигна? — понита той сериозен като бухал.
— Мислех над това вечер, останал съвсем сам, докато си стоплях филийките на огъня. Да бъдеш странстващ летец, е великолепна романтична професия, казах си аз, но също такава професия е правото и актьорското майсторство. Ако всички станат актьори, когато отгърнем професионалния справочник, ще открием само една категория: а, за Актьор. Няма да има летателни инструктори, кукловоди, следователи, полицаи, лекари, няма да има амбулантна търговия, конструкторски компании, студиа, продуценти. Само актьори. Най-сетне разбрах. Не може всеки да бъде странстващ летец. Но всеки не може да бъде и адвокат или актьор, или бояджия. Не може всеки да върши само едно нещо.
— И това ли е бил твоят отговор?
— Сякаш кит, който е изскочил дълбоко изпод водата, ме взриви този отговор, Дики: Не могат всички да вършат едно и също, но могат всички да вършат, каквото поискат.
— О — моето вълнение се предаде и на него.
— Оттогава нататък престанах да мисля, че не е справедливо да бъда такъв, какъвто ми харесва.
Продължих да лъскам крилото мълчаливо, но той се вслушваше в мълчанието, обмисляйки идеята.
— Аз мога ли да бъда такъв, какъвто си поискам? — попита той. — Дори ако не искам да бъда като теб.
— Особено ако не си като мен — казах му аз. — Аз правя някаква промяна от време на време, но моето място е вече заето. Всяко място е вече заето, Капитане, освен твоето.
Шепот в тъмното.
— Нали няма да го учиш на егоизъм?
Три и двайсет и пет след полунощ, сведеше часовникът. Как е могла Лесли да разбере, че съм буден? Как сърната усещаше падането на лист в притихналата гора? Чуваше промяната на дишането ми.
— На нищо не го уча — прошепнах. — Само му казвам, каквото смятам за истина, а той сам трябва да си реши на какво да вярва и на какво не.
— Защо шептиш? — попита тя.
— За да не те събудя.
— Ти вече ме събуди — прошепна тя. — Започна да дишат като буден преди минута. Мислиш за Дики.
— Ами какво правя сега? — поисках да я изпитам аз. Тя се вслуша в тишината.
— Примигваш с клепачи.
— НО НИМА Е ВЪЗМОЖНО НЯКОЙ ДА РАЗБЕРЕ ДАЛИ НЯКОЙ ДРУГ МИГА С КЛЕПАЧИ, КОГАТО Е ТЪМНО!
Тишина. После шепот.
— Трябва ли да се извиня, задето имам добър слух?
Въздъхнах.
Тих, предизвикателен шепот.
— Е, нямам намерение да се извинявам.
— А сега какво правя? — попитах я.
— Не зная.
— Усмихвам се.
Тя се обърна с лице към мен и взе ръката ми, обвивайки я около тялото си в нощта. — Какви мисли са те събудили по това време?
— Ще ми се смееш.
— Няма да ти се смея. Обещавам.
— Мислех за доброто и злото.
— О, Ричи! Да се събудиш в три часа през нощта от мисли за доброто и злото?
— Подиграваш ли ми се? — попитах. Тя омекна.
— Само питам.
— Да.
— И какво мислеше?
— Че сега най-сетне разбирам… те не съществуват.