— Какви са лошите последици от това да бъдеш писател? — попита той.
Връщайки се назад, аз не можех да разгадая неговия поглед, не можех да разбера защо ме пита.
— Преди трийсет години написах книга за диетите и там споменавах, че е добре човек да свали пет килограма.
— И това ли е лошата последица?
— Не — отвърнах аз. — Последицата, която ме направи нещастен, бе, че един от моите читатели, възприел авторитетното ми мнение и си отсякал главата, за да загуби съответното тегло.
Той ококори очи като чинии.
— КАКВО?
— Той така и не разбра какво съм писал, Дики, но загуби пет килограма.
— Шегуваш се!
— Не особено — казах аз. — Написах книга преди години за човек, който не се е боял от смъртта. Един младеж прочел книгата, решил, че и той не се бои от смъртта и се самоубил.
— Пак се шегуваш.
— Не, историята е истинска.
Седнах на тревата, като държах самолетчето в ръце.
— Но защо го е направил?
— Бил влюбен, родителите на момичето не искали да го приемат и заплашили, че ще изпратят дъщеря си някъде далеч, за да могат двамата никога повече да не се видят. Влюбените решили да се самоубият и с огромна скорост се блъснали в една стена. Тя оцеляла след катастрофата, но той не.
— Но защо просто не са избягали заедно?
— Добър въпрос.
— Ако аз съм готов да умра за нещо, Ричард, то сигурно бих бил могъл да преодолея пречки, които са далеч по-малки! Например бих могъл да извърша някои доста драстични действия.
— Какво например?
Какво ли ми се е струвало драстично, когато съм бил деветгодишен?
— Например бих могъл да си взема джобния нож и кибрита и малко храна и да поема с нея в планините.
Спомних си едно от последните си бягства. Поех из дивата пустош, която се простираше чак до хоризонта, отвъд пределите на моя роден град. Очаквах1 още предложения от него.
— Ако знаех, да карам, щях да замина с нея в щата Монтана. Или бихме могли тайно да се качим на товарен кораб за Нова Зеландия.
Нищо чудно, че първото нещо, за което се сеща, това е бягството. Ако днес на мен ми се наложеше да извърша нещо драстично, също щях да избера бягството.
— Бих могъл да поговоря с нейните родители — продължи той, — да им предложа да кося техните ливади до края на живота им, да им покажа какви добри препоръки имам и да накарам петдесет приятели да отидат при тях и да им обяснят какво чудесно момче съм.
Аз кимнах.
— Боже Господи, та нали майка й и баща й не са били нейни собственици!
— Във всеки случай не завинаги — казах аз. — Не дори и за секунда не са имали власт над живота й, ако искаш да знаеш какво мисля. Но те сигурно не са били на същото мнение.
— Бих могъл да я оставя да се пресели — продължи той. — Щях да й пиша писма, където и да е, и да продължа да ги пиша, докато порасна достатъчно, за да отида и да я взема при себе си.
— Би могло да се получи.
— Бих могъл да работя и да й изпращам пари, за да ми се обажда винаги, когато поиска. Бихме могли да измислим план по телефона и отново да се съберем.
Аз чаках.
— Спокойствие. Рано или късно, двамата ще бъдем самостоятелни хора и нито родителите, нито който и да е, би могъл да ни попречи да бъдем заедно.
Само за пет минути момчето имаше пет плана, различни от самоубийството, за да посрещне изпитанието, на което биха го подложили родителите на момичето. Това означаваше по един план всяка минута, Ако моят млад читател бе помислил поне един ден, дали нямаше да си даде сметка за същите възможности?
Ако горкото момче е висяло на въже, опънато над езеро, пълно с алигатори и въжето се бе скъсало, бих могъл да допусна, че възможностите му за избор са ограничени, но дори и в този случай смъртта никога не е напълно неизбежна. На мен ми се е случвало да плувам заедно с алигатори във Флорида; те не всички са човекоядни. Но дори и да са, ако не са гладни или ако са унесени, когато ти се озовеш наблизо, ти би паднал в езерото без особени последствия.
Пуснах самолетчето, то се издигна, установи се на определена височина, после прехвърли хълма и се загуби от погледа.
Човек може да умре веднъж в живота, мислех си аз, и как ми се искаше моят неразумен читател да е тук заедно с мен и Дики. Да се самоубиеш на шеснайсет години, това не говори, че си спечелил играта, за която си дошъл.
— И запомни добре, обърнах се аз мислено към него: Ако искаш да използваш моята книга, за да оправдаеш самоубийството, трябва да получиш писменото ми разрешение по препоръчана поща, преди да го извършиш. В противен случай не бих простил на никой читател, който забравя, че време-пространството е игра и се кланя толкова ниско на един свят на огледалата.