Той не се отказваше от въпроса.
— Ако имаше някакъв символ в съзнанието ти, какъв щеше да бъде той? Вероятно не звезда или полумесец, или пък кръст?
Засмях се.
— Не, Дики, няма да бъде кръст. Кръст, но без напречната кръстачка, не обичам кръстачки.
— Кръст без напречната кръстачка, това е числото едно.
— Позна — казах аз. — Едно в двоичната аритметика означава Не-Нищо, Е, вместо Не е. Едно е числото на Живота, независимо от сънищата. — Кръст без напречната кръстачка — това е главно I.
— Напомнянето на тази безименна пътека изразява моя индивидуален начин на мислене. То нищо не говори на никого, освен ако той ме попита и аз имам желание тъкмо в този момент да отговоря, каквото желание аз нямам, освен що се отнася до теб.
— Кръстът без напречника е и малко.
— За да ми напомня, че съществува изпитание в края на съня и то се заключава във въпроса: Доколко този път успя да изявиш любовта?
— Наистина — каза той. I е съвършеният символ.
— Никакви символи, никога — казах аз. — Не и в твоя живот.
— Разбира се, че не в моя живот — каза той. — Има само един живот.
Държейки планера, той седна на тревата на няколко инча от коляното ми.
— Трябва да взема едно решение, Ричард, и то скоро.
— Какво решение?
Той ме изгледа учуден, сякаш трябваше да зная, но после се примири… всъщност нямаше основание да мисли така.
— Трябва да взема решение да си отида — каза той. — Нужен ми е съвет.
В гласа му се прокрадна нещо, което ми напомни моя брат и това малко ме разтревожи.
Дики е един аспект на живота, толкова реален и толкова нереален, колкото всеки друг аспект на Ричард Бах, мислех си аз. И той не може да умре, както и аз. А и аз го обичам, ние се сближихме и се доверяваме един на друг, вече сме приятели и имаме толкова много неща да си кажем. Какви са тези приказки, че трябвало да си отиде?
— Не зная дали това се случва с всеки или не — каза той. — Но по отношение на нас двамата е дошло времето аз да реша дали да остана тук с теб, или да изчезна отново. Аз, заедно с цялото ти детство.
— Нима съм научил толкова малко — попитах аз, — че ти можеш бързо да го усвоиш и да си заминеш?
— Нима няма никакви последици от това, че си ме оставил заключен петдесет години? — отвърна той.
Почувствах се така, сякаш бе запратил камък по главата ми. Примигнах от удара, преди да разбера, че не се ръководи от чувство на отмъщение. Просто задаваше въпроса, изпробваше вероятностите.
— Напълно си прав — каза той. — Не съм усвоил всичко. Но съвсем добросъвестно изслушах всичко онова, което смяташ за истина — и той ми подаде самолетчето. — Благодаря ти, Ричард.
Дики не е брат ми, казах си. Как ли бих могъл да понеса чувствата, които изпитах, когато Боби умря?
— Никога не си споменавал за никакво решение да си отидеш — казах аз. — Ти си едно въображаемо дете, едно въображаемо мое Аз, ти не си реален. Как можеш да си отидеш!
— А ти си един въображаем възрастен — каза той, — казваш ми, че си една от моите бъдещи възможности. Аз ти се доверявам, вярвам ти, приемам, че може би си прав. Но ако промениш мнението си сега и започнеш да твърдиш, че всеки, който не е в тяло, включително и ти в момента, не е реален, значи нищо не съм разбрал от думите ти. Нима смяташ да започнеш отначало и да ме убеждаваш, че реално е онова, което виждам с очите си? Доста се съмнявам в това, Ричард, още повече, че не съм възрастен.
Когато сме съпричастни към някого, когато почувстваме неговите чувства със собственото си сърце, нас започва да ни свързва любов: към една кукла, към домашен любимец, към дете, с което сме се срещнали в съзнанието си. Когато това стане, какво може да разруши връзката, споена с любов?
— Съжалявам — казах аз. — Глупаво е да говоря това. Ако е време да вървиш, значи е време. Държах се като дете.
При тези думи той ме изгледа с любопитство и надигна глава, за да се увери, че не се шегувам.
— Сега, когато зная онова, което ти знаеш, мога да започна живот, толкова различен от твоя, че ти няма никога да се досетиш, че това съм аз, когато отново се срещнем лице в лице. Ще бъде много забавно.
— Да — казах аз. Настъпи дълго мълчание. — Както разбирам, за теб е време да поемеш по своя собствен път.
— Това се налага и заради теб — каза той. — През по-голямата част от живота си ти се опитваше да се отърсиш от детството си, то ти се струваше като излишен товар. Аз не ти позволих да го направиш. Не исках да умра в своята клетка и да те пусна да си вървиш. Но ти отвори вратата. Макар и малко късно, но отвори вратата.