Благодаря за дъжда в тази моя пустиня.
— Не си отивай — казах аз. — Нали сме приятели?
— Ричард, но ти си наистина на шейсет години! Нима не искаш да продължиш да усвояваш уроците на живота? Не искаш ли да се освободиш от излишния си товар? Твоето детство е един товар, който аз зная как да разтоваря!
— Аз съм какво? Наистина какво?
— Ти си близо шейсетгодишен. А аз съм на девет и ти си петдесет години напред в бъдещето ми. Ти си близо шейсет.
Дали тази негова усмивка бе заявка за независимост?
— Аз не вярвам в годините, знаеш това — нито в девет, нито в шейсет. Ние не сме създания, които се изграждат от времето…
Той ме наблюдаваше търпеливо, сякаш бях дете.
— Дики, кегли, шах, рапира, шпаги или саби, футбол, басейн или бягане — ти сам избираш изпитанията, ти сам избираш възрастта. Вземи деветнайсет години или двайсет и осем например. Четирийсет. Ще те пренеса във всяка възраст, в която повярваш и кълна се… хубаво ще те напердаша! Почти шейсет — какво означава това?
Той ме наблюдаваше, все още усмихнат. Това момче бе по-скоро мой приятел, а не дете. После нещо се промени в погледа му. Сякаш бе ударил неговият час. Той ми кимна в знак на благодарност и се върна към своето решение.
— Шейсет — каза той. — това е твърде напреднала възраст, за да влачиш със себе си едно детство, което едва си спомняш. Позволи ми да направя едно нещо за теб. Позволи ми да вдигна от тебе този товар. И ще си отидем един от друг.
Лесли остави книгата настрана: Няколко полезни начина да се избавим от болестите по градинските растения.
— За какво мислиш, скъпи? — попита тя. — Какво те тревожи?
Лежах до нея в леглото и гледах в тавана.
— Нищо. Просто мисля.
— О, добре.
Тя мълчаливо се върна към четивото си.
Реших да не споменавам за решението на Дики, преди да го обмисля добре, преди да прекарам още един час или десет часа, спомняйки си това странно приятелство, защо то значеше толкова много за мен, какво възможно бъдеще би могло да се осъществи, ако той бе решил да не си отива.
Както ми беше обещал, почувствах, че ми стана по-леко, когато детството престана да ме преследва. Колебанията, които продължаваха десетилетия наред, ме бяха напуснали, както и това мъчително усещане, че съм забравил нещо болезнено важно от предишния си живот като дете. С негова помощ бях преодолял онова време, смътният, далечен пейзаж от вчера най-сетне бе далеч от погледа ми.
— Бързо е усвоил всичко — каза Леели, както си четеше.
— Кой?
— Дики, Научил е всичко, което искаше от теб и си е отишъл?
— Какво те кара да мислиш така?
— Просто предположих — каза тя. — Но трябва да съм скала, за да не доловя твоето излъчване на отчаяние от нещо незавършено.
Интересно би било някой ден да преживея едно приключение сам, да му дам време да отлежи, после да избера подходяща минута и да го разкажа на моята жена цялото от началото до края. Но това сигурно щеше да стане толкова, колкото и адът да се екове от лед.
— Е, добре, така е.
— Дали дойде, за да ти даде нещо, или за да отнесе нещо от теб?
Тя изрече тези думи така, сякаш вече знаеше отговора.
— Искаше да учи и беше приятно да му кажа, каквото зная. Вече разбра почти всичко, каквото съм разбрал и аз и има право да реши какво да прави с наученото. Аз съм част само от това негово възможно бъдеще.
— Ти не означаваш нищо повече за него — каза тя. Въпросът й се обърна на смирена констатация. — Липсва ли ти?
— Няма да е съвсем справедливо, ако кажа, че не означавам нищо повече — отвърнах аз. — Ще си спомням за него. Ще мисля за него.
Тя се усмихна на отношението ми.
— Трудно ли ти беше да го научиш да осмисля всяка страна на чувствата или и това усвои така бързо?
— О, Уки, престани! Аз наистина съм рационален и не мисля в скоро време да се променям. Но ако се променя, първо ти ще пострадаш от това. Сега ние сме в равновесие, ти и аз, на малките си везнички. Нали не искаш с пълна сила да се стоваря на твоята страна?
— Няма значение дали си рационален или се отдаваш на чувства — каза тя. — Решила съм, че ще остана с теб.
— Благодаря, скъпа.
Приближих до нея, изключих своята лампа, пъхнах ръка под възглавницата й и затворих очи за сън.
— Би било толкова студено без теб.
— Ти се учиш, нали?
— Не, скъпа — промълвих аз. — За първи път в живота си аз бях учителят, а не ученикът.
— М-хм.
Тя се върна към книгата си и продължи да чете, докато аз почти заспах.
— Когато го срещнеш следващия път, кажи на Дики, че и аз го обичам.
Тази нощ в три часа аз се събудих внезапно в тъмното и с широко отворени очи се загледах в мрака, спомнил си с два месеца закъснение: Дики помни детството, което аз съм забравил! Той помни всичко от първата минута!