Няма го вече всеобхватния вечен живот. Всичко, което стои между тебе и смъртта са двама смъртни, които почти не познаваш, двама смъртни, които не са съвсем сигурни, че желаят да бъдат твои родители.
— Но аз си спомням живота преди да дойда тук! Нямах нужда да дишам, нито да ям, нямах нужда от тяло, за да живея, н въпреки това бях жив! Аз съм избрал своите родители и те са ме избрали! Аз съм избрал това време!
Спомням си…
Всичко, което си спомняш, е сън! Отблясъци в празния ти детски ум. Покажи ни този живот, посочи ни го.
Не можеш ли? Опитай се! Забравил ли си къде е? Толкова скоро?
Опитай, дете… задръж дъх три минути, премини през ледовете за пет, заспи в снега за десет, напусни майка си за един ден. Опитай, а после ела и ни разкажи за Вечния Живот!
Мъглявото новородено съзнание кръжи и губи всяка минута по една битка. Няма време да мисли, времето е принадлежност на физическия свят. Светът води битката със собствени средства — няма нищо истинно, освен онова, което можеш да видиш с очите и да докоснеш с пръстите. Няма други доказателства, освен физическите, всичко останало е повод за насмешки.
Губя равновесие, притиснат съм до стената. Децата не знаят коя страна на сабята да хванат. Дори и най-тъпата от тези зли армии ме превъзхожда по численост и може да ме разкъса на парченца като малък метежник, преди още да прогледна.
Този свят е раняваш като остър камък. Наранен съм до кръв, а мама дори не знае, че водя борба на живот и смърт.
— Всичко е наред, милото ми, не плачи. Всичко е наред…
— Мамо! — безмълвно ридаех аз. — Помогни ми!
Човек може да говори не само с думи и майките понякога казват на децата си повече, отколкото знаят, когато децата им плачат.
Тя ме галеше но главата.
— Мъничкото ми. Драконите са повече от тебе и си служат с измама. Но ти имаш избор. Два избора. Първият: не обръщай внимание на техните лъжи. не се съобразявай с техните ограничения, детето ми. Затвори очи. въздигни духа си, спомни си кой си, отвъд това пространство, отвъд времето, нероден, неумиращ…
Аз се успокоих, отпуснах се.
— … и физическият свят ще издигне победно юмрук:
Ура. Мъртъв! Всички очи ще видят малкото ти телце бездиханно, всички пръсти ще усетят, че няма пулс и ще подпишат свидетелство, където ще нарекат твоята победа смърт.
Тя ме притисна до лицето си.
— Но имаш и друг избор: Да спечелиш като загубиш.
Преди да срутиш външните си стени, което трябва да се случи, ако решиш да останеш, изгради си едно вътрешно пространство, където твоята истина да бъде защитена.
Помни в себе си, че ти си вечният живот, избрал този свят за игрална площадка; помни, че светът, който познаваш, съществува с твое съгласие и за твое добро; помни, че твоята цел и твоята мисия е да излъчваш любов по собствения си очарователен начин в моментите, които считаш за най-драматични. Драконите са твои приятели!
Аз се вслушвах в майка ми и си спомнях, нейната жизнена призма отразяваше лъчите така, че веднага ме свързваше със светлината, от която идвах в това място на мрак и нападения преди зори.
Тя ме гледаше с широко отворени очи.
— Запомни ли истината добре? — попита тя шепнешком тайната помежду ни. — Създай кристал около центъра на твоето същество, огради го дебело и силно във време-пространството, излей една обвивка, която нищо да не може да разруши…
Но, майко, примигвах аз, слушах я и се чувствах изгубен. Дори и ти си във времето и пространството. Ти си тук, а не там. Сега си с мен, а един ден ще умреш…
— Така е — мълвеше тя. — Слушай твоите дракони. Аз съм закотвена във време-пространството също както и ти. Аз ще умра, ще умрат братята ти, баща ти също. И ти ще останеш сам. Предай се. Покори се. Позволи на стените ти да се сринат, нека станат на прах. Остави се светът да те залее, усвои лъжите му, плувай в тях. не се съпротивлявай. Но някъде дълбоко в себе си запази истината, която си заключил и забравил, и един ден, може би след двайсет, може би след шейсет години, ще се върнеш към тази истина и ще се смееш…
Доверих й се, отпуснах се, предадох се на драконите само дни, след като бях роден, гледах как стените ми се взривяват н стават на прах пред приливите, надигнали се като сини планини: без избор, без въпроси, животът е мизерен, недостатъчен, несправедлив, безсмислен; ние сме пиленца, изхвърлени от гнездата им, ние сме леминги, изхвърлени на скалите на случайността, без никаква цел и причина. Заповядайте на земята, глупаци.
— Хей! Уа! — възкликнах аз. — Та тук е чудесно!
Ето, така е по-добре, съскаха моите дракони и се скупчваха все по-близо. Животът е много по-лек, когато човек не се съпротивлява. Няма какво да си спомняш, трябва да учиш всичко от самото начало.