Дики щеше да бъде щастлив да полети с мене сега… Това щеше да му покаже кое има смисъл в живота! Човек открива онова, което обича, и научава всичко за него. Залогът на човека е целият му живот и той зависи от онова, което разбира. Човек бяга от сигурността, доверявайки се на Принципа на Летенето, за да се издигне в подемните потоци, които не могат да се видят с просто око.
В този момент, като продължение на собствената ми мисъл, крилото бе подето от възходящ въздушен поток. Натиснах дясната ръчка надолу и обърнах така, че да се задържа на терм ала и заедно с дъгата-крило се за-издигах леко към небето.
Отвъд възвишенията на западния хоризонт се очертаваше Сиатъл, който приличаше на Смарагдовия град от страната на Оз. Слънцето проблясваше над Пъджет Саунд, а отвъд него Олимпийските планини оставаха студени под своите снежни качулки. Толкова много неща ми се иска да видя в този момент.
Една пеперуда се появи на десет фута вдясно от мен, като упорито размахваше криле, за да лети наравно с мен. Обърнах се към нея, тя свърна встрани, след което се върна обратно към мен и профуча покрай каската ми, изчезвайки някъде в южна посока.
Дали Дики, който толкова много обичаше всичко, което лети, би искал да узнае нещо повече за една пеперуда, която лети в посока на юг на две хиляди фута височина?
В края на краищата, казах си аз, детето, което съм бил, живее не в мисълта на Шифърд, а в моята. Спомням си толкова малко неща от детството, докато Дики помни всичко. Всички мои ценности и мотивация се коренят в неговия ежедневен живот. Ако намеря начин да стигна до него, може би самият аз ще науча много неща, а и ще му дам да узнае много за изпитанията, които му предстоят и грешките, които може да направи.
Подемният въздушен поток затихна и само след миг Сиатъл отново се скри зад хълмовете. Първият от планерите, които се бяха приземили, вече се бе изкачил отново на площадката за излитане и се спусна надолу.
Ако сега се отпусна във въздуха, питах се аз, ако отворя вратата между мен и онова дете, какво ли ще стане? Толкова отдавна дори не бях помислял за него! Ако не беше Шифърд и неговата книга, пълна с лъжи, едва ли щях да си спомня за него изобщо.
Представих си една врата дълбоко в моето минало, вдигнах тежкото дървено резе и със скърцане я отворих. Вътре бе тъмно и студено — каква изненада. Може би спи.
— Дики — извиках мислено, — това съм аз, Ричард. Петдесет години изминаха, момчето ми! Не искаш ли да ме посрещнеш?
Той ме очакваше в мрака, сочейки към една огнеп-ръскачка. Само след части от секундата цялото място бе озарено от алени пламъци и той яростно изкрещя:
— ВЪН ОТ ТУК! МАХАЙ СЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, ЖАЛКО БЕЗСРАМНО ПОДОБИЕ НА ВЪЗРАСТЕН. ОМРАЗНО ЧОВЕЧЕ, В КОЕТО СЕ НАДЯВАМ НИКОГА ДА НЕ СЕ ПРЕВЪРНА! МАХАЙ СЕ И НИКОГА ПОВЕЧЕ ДА НЕ СЪМ ТЕ ВИДЯЛ!
Аз зяпнах, потреперах в каската и тряснах вратата зад гърба си, като се върнах към ремъците и планера, който се издигаше над дърветата на Тигровата планина.
Ух! — възкликнах мислено аз. Дали пък умът ми не си прави лоши шеги с мен? Бях очаквал онова дете да се спусне в обятията ми, да излезе от мрака на светлина, преливащо от въпроси, открито за мъдростта, която мога да му предам. Отварям вратата за едно ново великолепно приятелство, а той без всякакво предупреждение едва не ме опече жив!
Това значело да обичаш вътрешното си дете. Добре че тази врата има голяма и яка ключалка. Никога повече няма дори да доближа до това място, а още по-малко да се докосна до тази бомба със закъснител отново.
Когато се приземих, останалите планери бяха готови да излетят отново, независимо дали имаше вятър или не. Все едно, казах си аз. Сгънах крилото, оставих го в багажника на колата си, запалих мотора и през целия път към къщи си мислех за онова, което се бе случило.
Леели ми махаше от една слива с ножица за кроене в ръце. По земята долу бяха посипани връхчета от клони.
— Здравей, скъпи! — викна тя. — Как мина летенето? Приятно ли беше?
Съпругата ми е любяща и красива жена, моята сродна душа, която открих, след като вече се бях отказал да я търся. Тя бе дълбока, загадъчна, бе истинско предизвикателство. Приятно ли беше? Как бих могъл да отвърна на подобен въпрос?
— Огнеиръскачка ли?
Всяка жена би се разсмяла, ако съпругът й се върнеше и разкажеше подобна история. Тя се сви на дивана до мен, завила стъпалата си с одеяло с чаша чай от джоджен, за да стопли ръцете си. Да подрязваш дърветата напролет е сигурен начин да се прос-тудиш.
— Какъв смисъл крие за теб огнепръскачката?
— Представям си я, когато съм разстроен — отвърнах аз. — Когато ми се иска да забравя за някого. Не просто да го унищожа, но направо да го превърна на пепел.