— Ако така се чувстваш, когато си разстроен, какво би станало, ако си разярен? — удиви се тя.
— Е, добре, Леели. Той не беше просто разстроен, беше направо бесен.
Когато завърших разказа на цялата история, бях я променил от тревожна в смешна. Шифърд се беше превърнал в чудак и фанатик, който сигурно бе прочел нещо в някоя книга, което бе привлякло интереса му към мене, после бе измислил някаква история и беше написал онзи ужасен ръкопис, който се надяваше да му помогна да публикува.
Дали наистина беше ангел-наставник? Ние всички сме ангели-наставници, всички сме научили нещо, което някой някъде се нуждае да си спомни. Трябваше просто да му кажа, че не съм си сложил академичната шапка за днес, че имам намерение да повървя пеш до върха, да му благодаря за любезността и толкова.
Жена ми не бе толкова склонна да приеме на смях разказа за срещата ми с детето, което съм бил. Тя отдавна си мислеше, че това дете е жива част от мен самия, отхвърлено, нуждаещо се да бъде намерено и обичано. В лицето на Шифърд тя бе открила съюзник.
— Можеш ли да предположиш защо Дики ти е толкова ядосан?
— Там долу беше мрачно и студено, приличаше на затворническа килия — казах й аз. — Ако си мисли, че аз съм го затворил там, че съм се махнал, оставяйки го безпомощен в мрака… — представих си какво би могъл да изпитва. — Предполагам, че може да се е подразнил малко.
— Да се е подразнил ли? — тя се намръщи насреща ми.
— Е, добре. Предполагам, че е готов да ме нареже на парченца и да ме хвърли на мишките.
— А дали е прав? Ти ли си този, който е затръшнал вратата?
Аз отпуснах глава на рамото й и въздъхнах с поглед към тавана.
— А нима трябва да го водя навсякъде с мен? С всяка изминала седмица се добавяше цяла група нови лица, които съм бил, в добавка към предишните. Утре и моето днешно Аз ще се причисли към тях. Нима настоящият Аз трябва да влачи цялата тази тълпа със себе си, да внимава да не нарани чувствата им и всеки път да се съобразява с тяхното мнение за всичко, което решава да предприеме?
Дори и аз чувствах, че заемам отбранителна позиция.
— Не става въпрос за цялата тълпа — отвърна тя. — Но ако ги отблъснеш всичките, ако дори не си спомняш за своето детство, нима можеш да имаш някакво минало?
— Аз имам спомени — запротестирах аз и знаех, че тя чува и останалото, което не изрекох: толкова редки са тези спомени, като пръснати зелени оазиси в пустинята на живота. А трябваше да бъде страна на чудесата, помислих си. Ала е толкова пусто, когато обърна поглед назад, сякаш съм жител на Сега, който случайно се е промъкнал в миналото с фалшив паспорт.
— Разкажи ми сто от своите спомени — каза тя.
Миналото на Леели също си има своите черни дупки, чуждите домове са опразнени в съзнанието й, липсват спомени за раните на малкото момиченце, които биха се показали ясно при една рентгенова снимка. И все пак нейният ежедневен живот е богат на спомени за детето, което е била, и това старо знание й помага да взема решения днес и да прави избора си утре.
— Да се споразумеем за два?
— Е, добре, два — съгласи се тя.
— Забравил съм.
— Хайде. Можеш да си спомниш, ако поискаш.
— Обичах да гледам облаците. Лягах по гръб, скрит сред дивата зелена пшеница недалеч от къщи. Когато гледах небето, имах чувството, че съм зареян сред невероятно дълбоко море, а облаците бяха плаващи острови.
— Добре — каза тя. — Наблюдавал си облаците. Нещо друго?
Но това е съществено, помислих си аз. Защо трябва да се пренебрегва наблюдаването на облаците? Небето беше моето бягство, то беше моята любов, то се оказа моето бъдеще и продължава и сега да бъде моето бъдеще. Не казвай „нещо друго“, небето означаваше всичко за мен!
— Водната кула — споменах аз.
— Какво означава водна кула?
— Когато бях малък, живеехме в Аризона. В едно ранчо, където имаше водна кула.
— Какво бе интересното във водната кула? Защо си я спомняш?
— Не зная — отвърнах аз. — Сигурно защото беше най-огромното нещо в околността.
— Добре. Следващият спомен?
— Станаха два.
Тя чака дълго, сякаш очакваше да чуе и трети спомен, след като й бях разказал не сто, а два спомена.
— Прекарах веднъж цял следобед на едно дърво, чак до мръкнало — вметнах аз. Ето, казах си на ума, спомените ми са повече, отколкото бях обещал.
— Защо си бил на дървото?
— Не зная. Нали искаше спомени, а не причините им.
Мълчанието продължи. Още няколко образа се прокраднаха във фокуса на колебливата, нестабилна макара, която наричах свое детство, но както дървото и водната кула, това бяха паметници без никакъв смисъл: разходка с колела с един приятел; малка скулптурка на смеещ се Буда. Ако й разкажа за тях и тя ме попита какво се крие зад тези спомени, аз няма да мога да й обясня.