В училищният двор влязох, точно като биеше звънецът. Машинално поздравявах учениците, а на вратата забелязах, че стои Дида. Хубава беше колежката, но не ме вълнуваше. Кимнах й мълчаливо като се разминавахме, а тя ме дръпна за ръката и запита:
— Какво ще правиш след третия час Виктор?
В друг случай щях да и кажа, че съм зает, защото не обичах празни разговори и евтини свалки с колежки. Сетих се обаче, за облога в хранилището, между нея и приятеля ми макар да не знаех точно за какво е, отвърнах уж безразлично. — Нямам представа! Все ще измисля нещо! Очите и леко се разтвориха и тя отметна дългата си коса назад. С любопитна усмивка ми предложи:
— Какво ще кажеш, ако отидем в някое барче, за по едно кафе? Просто така ще постоим, ще поговорим?
— Добре! — не можех да се позная аз. — Както кажеш!
— Да не ти бъркам работата нещо? — за всеки случай се застрахова тя.
— Нищо не ми бъркаш, но няма да ти хареса! Аз съм скучен човек и не знам, как да забавлявам гаджета като теб! — Ще видим! Засмя се Дида — Чакам те след третия час, да знаеш!
— О, кей — оставих я и си тръгнах към кабинета. Последният звънец удари и започнах урока. Някъде към края на часа, в стаята влезе Васко и ентусиазирано ми предложи, да ходим в една автокъща. Продавали много изгодно едно „Рено-5“и трябвало да го видя, докато не са го купили. Колата била точно каквато съм търсел. Той отдавна знаеше за желанието ми, да си купя кола, а аз вече бях наясно, какъв им е облогът с колежката.
— Мерси? — отклоних предложението. — Вече не ме вълнуват трошките по автобитаците! Снощи се разбрахме с нашите, за една нова „Лада“ от магазина!
— Тъй ли? — оцъкли се изненадан той — Че нали нямаха пари?
— Те и сега си нямат — лъжех нагло аз. — Но ще продадат оная къща на село и работата ще стане!
— Браво бе! — фалшивият възторг просто преливаше от него. — Тогава да вървим да се почерпим за случая! Чакам те да изкараш часовете и тръгваме нали?
— Няма да стане! — отрязах го спокойно. — После съм зает! Той ме изгледа подозрително:
— Какво ще правиш?
Свих мълчаливо рамене и се обърнах към учениците. Васко измърмори нещо, но аз не му обърнах внимание и той бе принуден да напусне стаята. През междучасието пак ми досажда, но без особен ефект. Виждах как се ядосва копелето и се чудех, как не съм се сетил до сега, че не аз, а той прилича на брадавица. Космата, черна и нахална брадавица с претенции, на име Васко.
— Я се разкарай! — не издържах накрая — Виждаш, че не съм на кеф, затова ме остави! Или искаш да ти светна някой по човката?
— Добре, де! — отдръпна се той — Щом повече държиш на едно курве, отколкото на стария си авер, върви при него! Но да знаеш, че ми дължиш една бутилка „Балантайнс“! Бате Васко ти уреди работата, момченце!
Мълчаливо пристъпих към него. Знаехме се отдавна и той разбра какво ще последва. Припряно се отдалечи и така най-после ме остави на мира. Изкарах останалите два часа и слязох при входа на школото. Дида вече ме чакаше, доволна от успеха си над мен, или по-скоро от спечеленото уиски. Влязохме в първото барче по пътя. Поръчахме си кафе и тя каза:
— Ще ти призная нещо, но искам преди това да ми отговориш, защо се съгласи да излезем заедно?
Погледнах я. Имаше правилно, дълго лице, изящен като на римлянка нос и малко голяма, но красива уста. Всичко това се забелязваше, едва след като човек успееше да изплува от зелените вирове на очите и. С дългата си черна коса, притежаваше чара на индианка, но магията и не ме хващаше. Въпреки това, се наведох над масата и я целунах дълго и страстно. Заведението нещо утихна, но то си беше съвсем в реда на нещата. В голямо село като нашия град, всеки ден не се случваха такива работи. Оставих я и си седнах на мястото. Тя въздъхна като дете, от сладоледа на което е останала само клечката. Сега вече можех да и кажа.
— Чух за глупавия ви бас с Васко! Стана случайно! Тя докосна устните си:
— И това ли стана случайно?
— Не, разбира се! Целунах те съвсем преднамерено, но не вярвам да ми се сърдиш за това!
— Защо го направи все пак?