— За да те убедя, че съм перко!
Дида се засмя. Глътна малко от кафето и закачливо ме изгледа:
— Харесвам перковците!
— Аз съм по-друг тип!
— Харесвам твоя тип!
Май не ми оставаха много изходи. Трябваше да се разкарам, докато все още можех. Оставих една банкнота за кафето и станах:
— Време е да си вървя!
— Ти май се уплаши?
— Позна! — веднага се съгласих.
— Имам да ти казвам още нещо!
— Казвай и да бягам!
— Васко не ти е никакъв приятел! Днес като си отвори мръсната уста и такива ми ги надрънка за тебе…!
— А ти приятелка ли си ми?
— Да! — гласеше скромният й отговор.
— Тогава защо не му запуши лайнометката? Тя облещи очи и прихна да се смее. Изправи се и ме дръпна да излизаме навън.
— Ама, че си прасе! — започна уж да ми се кара — Говориш като затворник, а си учител! Засрами се!
— Няма да се засрамя! И не съм никакъв учител! Затворник съм! Затворен съм в тоя тъп град, но утре ще избягам! От утре край на това!
— И къде ще ходиш?
— На майната си!
Замълчахме. Улиците започнаха да се изпълват с излизащи от работа хора. Все повече автомобили насищаха въздуха с изгорелите си газове и противно, ръмжаха. Не обичах това пиково време. Имах чувството, че се губя в тая какафония. Сбогувах се с Дида и си тръгнах. Не бях изминал и сто крачки обаче, когато тя ме настигна и спря. Запита ме сериозно:
— Наистина ли ще ходиш някъде?
— Да, но това си е моя работа!
— Ще ме вземеш ли с теб?
— Не! Тя прехапа устните си. Тръсна глава и заяви:
— Добре! Ти може да си луд, но аз съм още по-луда! Искам да знаеш, че ако изобщо заминеш, аз ще стоя тук и ще те чакам, а ти рано или късно ще се върнеш! Разбра ли?
Тоя път я целунах без да искам. Стана някак неусетно и единственото, което разбрах беше, че не съм защитен от магията и. После се разделихме и аз се прибрах у дома.
На другия ден обясних на нашите, че отивам при някакво старо гадже в София. Пуснах си три месеца неплатен отпуск в училище и излязох в края на града. Застанах на шосето и зачаках някои да ме вземе на стоп. Само че или нямах късмет, или шофьорите през тоя ден бяха наложили ембарго на стопаджиите. Стоях до обяд, накрая се ядосах и се върнах обратно в града. Никога не се отказвах от решенията си, затова потърсих спасение на гарата. На линиите имаше две товарни композиции, поне една от които щеше да тръгне след известно време. Качих се в един празен вагон и зачаках. Тук поне ми провървя. След няколко минути пристигна пътнически влак и веднага след това вагонът под мен се люшна и бавно потегли. Като набра скорост, се опитах да се настаня по-удобно, но това бе невъзможно при силното клатушкане, лашкане и оглушително дрънчене край мен. Пред очите ми прелитаха покрайнините на града и чудно, но вече не ми се виждаха тъпи и досадни. С тръгването си. Като че ли бях простил всички грехове на града и сега ме вълнуваше единствено тръпката на неизвестното пред мен. Гледах пустата равнина, малките стада, овце тук-там, самотните дървета в далечината и усещах, че оставям част от себе си сред тях, но не съжалявах. Знаех, че винаги мога да се върна, че дори имаше кой да ме посрещне, но знаех също, колко непознати реки, планини, градове и хора ме очакваха занапред. Не се чувствах беглец, макар вагонът непрекъснато да трополеше гадните си въпроси: — Защо бягаш? Защото всичко ти е познато ли?
— Ти така може да поискаш да избягаш и от себе си?
— Там също ще ти омръзне и тогава къде ще отидеш?
— Твоят град е в теб, в теб, в теб, в теб, а ако не искаш да го признаеш, значи наистина си луд, луд, луд, луд…
— Майната ти! — изкрещях му аз — Може да съм луд, но така усещам, че живея! Бягам, защото имам кураж да го направя! Хайде ти избягай от композицията, тъп вагон такъв!
Вагонът не отговори, както не говореше и преди това. Ниско над равнината плавно размахваха криле няколко щъркела и търсеха място за кацане. Бяха първите щъркели, които виждах през тази година и трябваше да си пожелая нещо хубаво. Затворих очи…