И в този миг го озадачи нова мисъл. Ами как ще се прехранва?… Тук не е град, не можеше да си вземеш една чиния от конвейера.
— Ей, почакайте! Един момент! — обърна се той гласно към небето, към пясъците, сякаш там нейде невидими можеха да бъдат и да го слушат съдиите. — В закона няма смъртно наказание и вие нямате право да ме убивате с глад.
Убеден във всемогъществото на онези, които го бяха захвърлили тук, Стван подозираше, че с помощта на неимоверно сложни уреди те наистина можеха да го чуват и разбират.
Небеса и твърд мълчаха. Значи, трябваше сам да се осигурява — като лови риба например.
Погледна към морето и се досети, че нито веднъж не беше видял в протоците и най-дребната рибка. Само раковини, медузи.
Отново влезе във водата, вгледа се в хладната ивица край пясъка. Около самите му нозе тя беше непрозрачна, кафеникава, по-нататък белезникава, а в далечината, където се люлееше в лека вълна, напомняше течно стъкло.
Рачета май — някакви дребни, микроскопични рачета… Където и да стъпиш, все рачета.
Наболяваха го глезените, кръстът. Раменете му се зачервиха от слънцето.
По-рано Стван рядко бе разглеждал тялото си и сега веднага установи, че нямаше на какво да се любуваш. Хилавите мускули бяха отпуснати безсилно, ако изобщо можеше да се определи тук-там наличието на мускули. Увехналата кожа навсякъде се разтегляше и като я подръпнеше, се оказваше тънка като хартия. Гърдите му бяха хлътнали, гърбът — изпъкнал.
Впрочем той и по-рано знаеше, че физическият му облик е по-слаб от духовния.
Вдигна поглед към едва различимата синя чертичка на хоризонта. Тъй да бъде. А колко ли време бе осъден да се пече тук и да се къпе? Ако тръгнеше все в една посока, можеше и да стигне до някакъв град. Отначало щеше да съзре високо в небето отблясъците, после щеше да повърви още седмица, приближавайки към стълбовете. Ще започнат едва забележими пътечки, едва обозначени на тревата частни площадки за кацане, а после и първите лифтове…
Но къде ли беше той сега? Поне в коя част на света?
Стван се замисли и си отговори, че май в умерения пояс. Защото слънцето, което вече почваше да се спуска, съвсем не беше над главата му, а много по-ниско.
Представи си, че местността наоколо е Нидерландските фиорди между гигантите Хага и Фленсбург, където на хиляди квадратни километри нямаше ни едно човешко селище. Но можеше пък да се намира в Канада, или пък на южния край на американския континент. Ако е Канада, то най-близкият мегаполис е Хъдзън сити, а ако е на Огнена земя — то Магалянес.
Тъкмо беше предпочел Канада пред Огнена земя, после тях двете пред балтийските фиорди край Рига и му хрумна, че самата идея за умерения пояс не съответствуваше много на това море — горещо, с явно тропическа фауна.
— Трилобити — каза мрачно той. Думичка от програмата, която училището налива в човека посредством метода на сугестивното импресиране, тъй че, щеш не щеш, в главата ти завинаги остават периодите от развитието на Земята, Александър Македонски, Александър Пушкин и Александър Хумболт, изотопите, прокезите, таблицата за умножение, Менделеевата таблица, логаритмичните таблици — енциклопедия, купища сведения, които в живота никога повече не са ти нужни, но в най-неочаквани моменти от само себе си излизат на повърхността.
„Трилобити“ — повтори си той. Имаше нещо тревожно в това, че названието на тези животинки с мустачки и гребенче се появи непроизволно и вярно. Сякаш Стван знаеше нещо неприятно за трилобитите.
И тишината също безпокоеше. Съвсем мъртва.
„Защото нямаше мухи“ — плахо предположи той. Погледна към гинещия слой планктон. За негово учудване наистина нищо не бръмчеше и не се мяркаше.
Всичко вече почваше да се подрежда в система. Нямаше птици, риби, насекоми и растения по пясъка. А имаше трилобити и плитко тропическо море под слънце от умерените ширини.
Но нали трилобитите бяха изкопаеми същества! От камбрийския период май, от най-древната, палеозойската ера!
Пред Стван неотвратимо се очертаваше зашеметяващата истина.
Падна на едно коляно.
Изхвърлили са го! Бяха го изгонили от онази съвременност, в която се бе родил и живееше. Милиони години назад.
Вдигна ръка към устата, захапа пръст.
Около минута престъпникът гледаше право пред себе си. После на колене пъргаво допълзя до слоя планктон, гребна и го хвърли в устата си.
— И какво?! — извика той към равнодушно синеещите небеса. — Смятате, че ме огорчавате?… Ама не! Доволен съм. — Давейки се, тъпчеше уста с течната маса и гълташе. — Ей, вие там, слушайте! — Той се обръщаше към безстрастните води и пясъци, зад които се криеха съдиите. — Да не мислите, че ще заплача, дето моите следи са единственият признак за нещо живо по тези брегове? Не, смея се. Така не се наказва, така се награждава — цялото земно кълбо само на един човек… Пък и има с какво да се прехраниш. — И добави с неочаквано отпаднал глас: — И въобще съдиите са неправоспособни да съдят. Кой знае дали светът не си е такъв от самото начало. А ако е такъв, нима аз съм виновен за това…