— Ела, Лейси — рече тя, — трябва да поговорим. Дори с риск да проваля сделката, сега не мога да напусна апартамента. В дневника на Хедър открих нещо, което ми се струва страшно важно.
— Ще дойда в седем — обеща Лейси.
— Моля те. Искам да ти покажа какво открих. Ще разбереш какво имам предвид. Отвори си с твоя ключ. Аз ще бъда горе, във всекидневната.
Рик Паркър, който минаваше през кабинета на Лейси, забеляза разтревоженото изражение на лицето й и седна.
— Проблем ли имаш?
— Голям.
И тя му разказа за непоследователното поведение на Изабел Уеъринг и за възможната загуба на евентуалния клиент.
— Не можеш ли да я убедиш да не променя решението си? — бързо попита Рик.
Лейси забеляза загрижеността на лицето му, загриженост, която беше сигурна, че не е насочена към нея или към Изабел Уеъринг.
„Паркър & Паркър“ ще изгубят тлъста комисионна, ако изтървем Колдуел, каза си тя. Затова се е разтревожил толкова.
Тя стана и взе сакото си. Следобедът беше топъл, но прогнозата беше за рязък спад на температурата вечерта.
— Ще видим — каза тя.
— Тръгваш ли си вече? Нали каза, че срещата ви е в седем?
— Мисля да отида пеша. Може да се отбия да изпия чаша кафе по пътя и да подредя по-добре аргументите си. Чао, Рик.
Подранила беше с двайсет минути, но реши все пак да се качи горе. Портиерът Патрик беше зает с някаква доставка, но й се усмихна, когато я видя. Махна й да използва другия асансьор, който беше на самообслужване.
Отваряйки вратата, тя извика Изабел по име и едновременно с това чу нейния вик и изстрела. За част от секундата замръзна на място, после чисто инстинктивно затръшна вратата и се скри в дрешника, точно преди Колдуел да слезе тичешком по стълбите в коридора, стиснал пистолет в едната ръка и с кожена папка под мишница.
По-късно се чудеше дали си е въобразила, че някъде в подсъзнанието си чу гласа на баща си да казва: „Затвори вратата, Лейси! Заключи го отвън!“ Дали неговият дух-пазител й бе дал сили да затръшне вратата под носа на Колдуел, а след това да я залости?
Тя се облегна на вратата и чу как ключалката изщрака при опита му да отвори и да влезе отново в апартамента. В мига, в който погледите им се срещнаха, Лейси забеляза изражението на атакуващ хищник в бледосините му очи.
Изабел!
Обади се на 911!
Повикай помощ!
Препъвайки се, тя се закатери по витата стълба, прекоси хола в прасковено и слонова кост и влезе в спалнята, където Изабел лежеше просната на леглото. Имаше толкова много кръв, която се разливаше вече и по пода.
Изабел мърдаше, протягаше ръка към една купчина листове под възглавницата. По тях също имаше кръв.
Лейси искаше да каже на Изабел, че ще повика помощ, че всичко ще бъде наред, но Изабел я прекъсна. Опитваше се да каже нещо:
— Лейси… дай дневника… на Хедър… на баща й.
С мъка си пое въздух и продължи.
— Лично на него… Закълни се… лично… на него. И ти… го прочети… Покажи… му… къде…
Гласът й заглъхна. Конвулсивно пое дъх, опитвайки се да се пребори с настъпващата смърт. Погледът й се разфокусира. Лейси коленичи до нея. С последни сили Изабел стисна ръката й.
— Закълни се… моля… мъжа…!
— Кълна се, Изабел, кълна се — изхлипа Лейси.
Изведнъж ръката, която стискаше нейната, се отпусна. Лейси разбра, че Изабел е мъртва.
— Добре ли си, Лейси?
— Да, нищо ми няма.
Намираше се в библиотеката на апартамента на Изабел, седнала в коженото кресло зад бюрото, където Изабел бе седяла само преди няколко часа и бе чела съдържанието на кожената папка.
Къртис Колдуел беше взел папката.
Когато ме е чул, той я е грабнал, без да знае, че Изабел е извадила няколко листа. Лейси не бе успяла да я разгледа добре, но папката й се бе сторила доста тежка и обемиста.
Страниците, които бе взела от спалнята на Изабел, сега бяха в нейното куфарче. Изабел я беше накарала да се закълне, че ще ги предаде лично на бащата на Хедър. Държеше да му покаже нещо в тях.
Но какво, чудеше се тя. Дали да не каже на полицията?
— Лейси, пийни малко кафе. Имаш нужда.
Рик стоеше надвесен над нея и й подаваше димяща чаша кафе. Вече беше обяснил на полицията, че няма повод да поставя под съмнение телефонно обаждане от името на човек, който твърди, че е адвокат на „Келър, Роланд и Смит“, когото прехвърлят от кантората им в Тексас.
— Често работим с тази фирма — обясняваше Рик. — Не счетох за необходимо да се обаждам за потвърждение.