— И вие сте напълно сигурна, че мъжът, когото сте видели да излиза оттук, е същият този Колдуел, така ли, госпожице Фаръл?
По-възрастният от двамата инспектори беше към петдесетте. Беше набит и як.
Но има лека стъпка, отнесено отбеляза Лейси. Той е също като онзи актьор, приятелят на татко, който играеше бащата в „Моята прекрасна лейди“. Той пееше „Закарайте ме в църквата навреме“. Как му беше името?
— Госпожице Фаръл?
В гласа му се промъкваше нотка на раздразнение.
Лейси срещна погледа му. Инспектор Ед Слоун, така се казваше той, помисли си тя. Но името на актьора продължаваше да й убягва. Какво я питаше Слоун? А, да. Дали Къртис Колдуел е мъжът, когото бе видяла да тича надолу по стълбите от спалнята на Изабел.
— Напълно сигурна съм, че беше същият мъж — каза тя. — Носеше пистолет и кожената папка.
Мислено си удари шамар. Нямаше намерение да им разказва за дневника. Трябваше добре да обмисли всичко, преди да говори за него.
— Кожената папка? — гласът на инспектор Слоун стана по-рязък. — Каква кожена папка? За пръв път споменавате за нея.
Лейси въздъхна.
— Всъщност нямам представа. Тя стоеше отворена на бюрото на Изабел днес следобед. Една от онези кожени папки, които се затварят с цип. Изабел четеше листовете от нея, когато бяхме тук по-рано.
Трябваше да им каже за страниците, които не бяха в папката, която Колдуел бе взел.
Защо не им казвам за тях, мислено се питаше тя. Защото се беше заклела на Изабел, че ще ги даде лично на бащата на Хедър. Изабел се бореше със смъртта, само за да чуе обещанието на Лейси. Не можеше да се откаже от дадената дума…
Внезапно Лейси почувства как краката й неудържимо започват да треперят. Опита се да ги задържи, като притисна силно с ръце коленете си, но те отказваха да се подчинят.
— Най-добре да повикаме лекар за вас, госпожице Фаръл — обади се Слоун.
— Искам само да се прибера у дома — прошепна Лейси. — Пуснете ме да се прибера у дома.
Виждаше, че Рик говори нещо тихо на следователя, но не можеше да го чуе, а и нямаше никакво желание да направи това. Тя потърка ръце. Пръстите й лепнеха. Погледна надолу и дъхът й секна. Не беше разбрала, че ръцете й лепнат от кръвта на Изабел.
— Госпожице Фаръл, господин Паркър ще ви изпрати до вас — каза инспектор Слоун. — Ще поговорим пак утре, когато си починете.
Гласът му е твърде силен, мислено отбеляза Лейси.
Или може би не? Не. Просто в главата си продължаваше да чува писъка на Изабел: „НЕ“!
Дали тялото на Изабел все още лежи скупчено на кревата, запита се тя. Лейси усети как нечии ръце я подхванаха под мишниците, за да стане.
— Хайде, Лейси — чу тя гласа на Рик.
Лейси послушно стана и позволи да я изведат през вратата и навън през вестибюла, където по-рано същия ден беше видяла да стои Къртис Колдуел. Той беше чул Изабел да казва, че няма да продава апартамента.
— Той не ме изчака в хола — каза тя.
— Кой? — попита Рик.
Лейси не отговори. Изведнъж се сети за куфарчето си. Вътре бяха страниците от дневника.
Спомни си усещането на листовете в ръката й — смачкани, пропити с кръв. Оттам беше кръвта по ръцете й. Инспектор Слоун я беше попитал дали е докосвала Изабел.
Тя му каза, че е държала ръката й, докато Изабел е умирала.
Сигурно беше забелязал кръвта по пръстите й. По куфарчето навярно също имаше кръв. За миг мисълта й се проясни напълно. Ако помоли Рик да вземе куфарчето й от дрешника, той щеше да забележи кръвта по дръжката. Трябва да си го вземе сама. И то така, че да не го видят преди да го е изчистила.
Наоколо се мотаеха страшно много хора. Проблясваха светкавици на фотоапарати. Правеха снимки. Търсеха отпечатъци от пръсти, ръсеха с прах по масите…
На Изабел това никак не би се понравило, каза си Лейси. Тя беше толкова подредена.
Лейси се спря до стълбите и вдигна глава към горния етаж. Дали Изабел още лежеше там? Дали бяха покрили тялото й?
Рик я подкрепяше с ръка.
— Хайде, Лейси — подкани я той към вратата.
Тъкмо минаваха край дрешника, където беше оставила куфарчето си.
Не мога да го помоля да ми го вземе, напомни си Лейси. Тя се дръпна рязко, отвори вратата на дрешника и грабна куфарчето в лявата си ръка.
— Дай да ти го нося — рече Рик.
Тя нарочно се отпусна така, че с дясната си ръка се облегна на неговата и го принуди да я подкрепи, стиснала здраво дръжката на куфарчето.
— Лейси, сега ще те прибера у вас — обеща Рик.
Чувстваше се така, сякаш погледите на всички бяха приковани в нея, в окървавеното куфарче. Дали така се чувстват крадците?
Върни се! Дай им дневника! Той не е твой! Не го вземай! — настояваше един вътрешен глас.